Ерик Лустбадер - Френска целувка (Книга 1)

— Може би на мен ще каже. Все пак, аз съм му брат.

— Не познаваш Мън. Той е по-твърд и от скала. Някога няма да ти каже нещо, което не иска.

— Тогава — каза Крис, — трябва просто да го накараме да поиска.

Подхванаха делови разговор на чаша ароматен тайландски чай, сладък и силен.

— Имам петдесет килограма номер четири — каза адмирал Джъмбо. — Приготвен под мое лично наблюдение.

— Само петдесет? — Мън беше озадачен. — Обикновено ни запазвате сто килограма.

— Случи се твърде неблагоприятна пролет. Времето беше прекалено хладно и сухо за маковете.

— Но фермерите положително са оползотворили максимално добива.

— Ох, тези фермери от Шан — въздъхна адмирал Джъмбо. — Има ли по-ленив народ от тях? Съжалявам, приятелю. Не мога да сторя нищо.

Ма Варада, красивото момиче, което бе поднесло чая, им наля отново. То бе също така неотделима част от домакинството на адмирал Джъмбо, както и нейната предшественичка, Ма Линг.

— Как е нашият приятел Тери Хей? — попита адмиралът иззад миниатюрната си чашка.

— Тери е мъртъв — отговори Мън. — Убиха го.

Чашката застина неподвижно във въздуха. Зад нея очите на адмирал Джъмбо бяха тъмни и тайнствени като на стара кокетка. Дебелите му устни образуваха едно „О“ на изненада и удивление.

— Но за теб това е ужасно. Какао смяташ да правиш сега?

— Не знам — каза Мън, чиято предпазливост нарастваше с всеки изминал миг. Не му беше до бабините деветини на адмирал Джъмбо, след като опиумният вожд явно го изтикваше от играта. Само петдесет килограма вместо сто. Дори времето да е било лошо, Мън знаеше колко здраво държи адмиралът своите фермери. И тази великолепна нефритова огърлица около тлъстия му врат като че ли липсваше по-рано. Трябва да струва около четвърт милион долара. Дали е подарък, питаше се Мън, и ако е така, от кого? Адмирал Джъмбо обожаваше редките късове нефрит и подобно украшение представляваше идеален подкуп за него. Най-неочаквано Мън бе изправен пред вероятността адмиралът да се е превърнал в негов противник. Но защо? Какво се бе случило по време на отсъствието му от Шан?

— В такъв случай, като че ли стана по-добре, че съм ти приготвил само петдесет килограма — говореше междувременно адмирал Джъмбо. — Може би сега, без Тери, поддръжката на канала ще се превърне в твърде непосилна задача. Все пак той движеше лично по-голямата част от връзките. — Адмиралът закима с глава като някаква пародия на премъдрия Буда. — Като се замисля сега, струва ми се, че ще се чувстваш по-добре на друга работа. Самият аз разполагам с многобройни, не така… хм… рисковани предприятия, където би могъл да намериш приложение за своите способности. Защо не помислиш върху този въпрос?

Това съжаление, тази любезност — възможно ли бе всичко да е само преструвка? Дали адмирал Джъмбо вече е знаел за смъртта на Тери? В момента тези въпроси бяха от жизнено значение за Мън. Въпроси, чиито отговори знаеше, че може да получи единствено от Могок. Но засега разговорът не биваше да секва. Колкото по-дълго адмиралът говореше, толкова по-вероятно бе да издаде нещо съществено.

— Наистина жалко за Тери Хей — каза той, без да откъсва поглед от Мън. — Знаеш ли кой го е убил?

Този въпрос изправи Мън пред трудна дилема. Отговорът му щеше да покаже дали избира да обърне гръб на създалото се положение и на своята отговорност към Тери, или да се бори с тази нова и все още неясна опасност, която заплашваше мечтата, принадлежала основно на Тери. Можеше да не отговори нищо, просто да стане, да излезе и никога повече да не се върне. Това щеше да сложи край на всичко. Но дали наистина беше така? Той не си правеше илюзии, Тери бе негов приятел. Помежду им имаше доверие, каквото рядко се среща дори между братя. Мън знаеше по кой път води неговата карма.

— Възможно е.

— Хайде стига, няма защо да се пазиш от мен — рече адмирал Джъмбо с възможно най-сърдечния си тон. — Трябва да ми кажеш имената им. Да не забравяме все пак, че Тери беше и мой приятел.

— Познавам хората, които убиха приятеля ми — отвърна Мън. — Те вече са мъртви, макар и все още да не го съзнават.

Веждите на Джъмбо леко се повдигнаха. След това лицето му цъфна в широка усмивка, адмиралът остави чашката си и плесна с ръце от удоволствие.

— Това се казва приказка, кучи сине! — извика той. — Ще изпратя с теб няколко от моите хора. Те ще те придружат, за да ти помогнат да отмъстиш за приятеля си. Когато свършите, ще те върнат обратно тук. Аз ще ти уредя нова работа, нов живот. С удоволствие ще го сторя за теб — та аз и ти сме като братя, дори мислим по един и същи начин.