Ерик Лустбадер - Френска целувка (Книга 1)

— В кръг ли ще ме водиш, по дяволите? Можехме да стигнем до тук направо от Бауъри.

— Вярно е — отвърна Дракона. — Но пък никога нямаше да разбера дали ни следят. Докато вървяхме, имах достатъчно време да се огледам, да се ослушам, да почувствам атмосферата. Именно затова дойдохме сами. В Чайнатаун на всяка крачка някой следи и подслушва. Сега вече сме готови да продължим. Това стига ли ти?

Сийв напрегнато се взираше в лицето на Дракона, но нямаше как да разбере дали той казва истината, или играе някаква скрита игра. За пореден път се сблъскваше с уязвимостта на положението си и проклинаше съдбата, която го бе свързала с това опасно и непредсказуемо същество.

С недотам добри предчувствия той кимна с глава и Чън го поведе по кривата уличка. Пред една мърлява постройка от червеникав пясъчник, в основата на която, под нивото на улицата, имаше западнал ресторант, Дракона спря.

Те влязоха през тесния вход и се изкачиха по стръмната воняща стълба. На площадката на най-горния етаж Лунг за миг застана неподвижно. Сийв се опита да долови някакъв звук, но до ушите му долиташе единствено бавното капане на вода някъде зад тънките стени. Не се чуваха телевизори, плач на бебета, караници на възрастни — нито един от обичайните звуци, издаващи присъствието на обитатели.

— Какво…

Чън му махна да замълчи.

— Говори тихо.

— Какво става тук? — прошепна Сийв. — Къде са наемателите?

— Няма ги — отговори Чън със същия приглушен глас. — В момента наемателят е само един. — И той посочи вратата в дъното на занемарения коридор с олющени, покрити с петна стени. След това бавно запристъпва нататък, но Сийв го хвана за ръкава.

— Къде така?

— Ще вляза вътре — отвърна Чън.

— Никъде няма да ходиш без мен.

— Искаш ли го? Искаш ли кръстника на Чайнатаун?

Сийв го гледаше в очите.

— Колко го искаш? — попита Чън. — Сега трябва да решиш.

— Ще влезем там само заедно — твърдо отсече Сийв.

— Това неизбежно ще доведе до кървава баня. Неговите телохранители са зверове. Смъртта не означава нищо за тях. Никога няма да се върнеш в участъка, повярвай ми. Какво ще стане тогава със сестра ми?

— Какво друго можеш да направиш сам, освен да ги предупредиш за моето присъствие?

— За мен животът на сестра ми е по-важен от моя. Ако се съмняваш в това, значи не знаеш нищо за мен и въобще за китайците. Аз мога да успокоя телохранителите, да приспя бдителността им, когато ти влизаш. Така ще е много по-добре, отколкото иначе.

Сийв не виждаше да има някакъв друг избор.

— Тръгвай — каза той, като извади револвера си. — Разполагаш с шейсет секунди, след като прекрачиш прага. После влизам вътре. — Той потупа Чън по рамото с цевта на револвера си. — И ако все още мислиш за бягство, помни, че ми е все едно дали ще те застрелям в лице, или в гръб.

Когато Мабюс видя Сийв Гуарда да излиза от участъка заедно, с Питър Лунг Чън, той инстинктивно се досети къде отиват. Това бе ясно за него не по-малко от червените линии на екрана на радара, показващи посоката на бомбения удар. Само една причина можеше да накара полицая да рискува, като изведе Дракона навън: Лунг щеше да го заведе при своя шеф.

По пътя към Долен Манхатън Мабюс намери работещ уличен телефон и набра един номер. Усърдието му беше похвално, но какво щеше да направи Мило, ако разбереше на кого се обажда? Мабюс знаеше, че той щеше да допре зад тила му дулото на пистолет и да дръпне спусъка. Нямаше да проумее защо Мабюс е постъпил така, щеше да си мисли, че Мабюс го е предал. Но той не знаеше същинския смисъл на думата предателство. Никой не го знаеше, освен Мабюс, защото цялата му страна беше предавана толкова пъти, че този грях се бе превърнал в нещо съвсем обичайно. Така, както отчаянието, смъртта и страданието бяха станали общоприета част от ежедневието.

А ежедневието на Мабюс беше да гледа от птичи полет лъкатушещите кафяви реки, нефритовозелените оризови полета, сивите тръстикови покриви, увиснал сред охреножълтото небе, докато мощното боп-боп-боп-боп на хеликоптера изпълваше слуха му, а американският капитан го ръгаше отзад и крещеше в ухото му: „Само ни кажи къде се крият жълтите, както правиш винаги. Кажи, не бой се.“

Мабюс се вижда как сочи през отворената врата. Капитанът слага ръка върху рамото на пилота и хеликоптерът прави стръмен вираж. Те прелитат покрай една горичка и селото се показва. „Ето там.“

Вертолетът се спуска надолу като хищен звяр, оръдията са готови и затракват като живи, сеейки смърт, снарядите пръскат плътта и тръстиковите покриви, във въздуха изригват гъсти, мазни облаци дим с миризма на печено месо, през които хеликоптерът продължава тържествуващо да се носи.