Ерик Лустбадер - Френска целувка (Книга 1)

Уморен от неспирните боеве, той бе пропътувал повече от сто мили, за да се върне на това свято място и да пречисти душата си от омразата и желанието да убива, натрупали се от дълго време в нея.

Но нито многобройните плоскости, нито дори вселената вече се виждаха в грапавата повърхност на тези очи. Защото обширното пространство пред статуята бе изпълнено с купища човешки черепи. Кой бе убил тези хора? Американците? Китайците? Изнежените жители на Юга, които също наричаха себе си виетнамци? Мабюс не знаеше. И кои бяха жертвите? Северновиетнамци? Китайци? Южновиетнамци? Американци? Нямаше как да разбере. Във всеки случай, той разбираше, че това е без значение. Важна бе единствено смъртта, а тя сега беше навсякъде.

С очи, пълни със смърт, той спря колата до бордюра.

Мабюс бе пропътувал на шир и надлъж цял Индокитай, събирайки бавно и методично по пътя си ценните изкуства от всеки район — а това според неговите разбирания означаваше бойните изкуства.

Според местната легенда, началото на това пазено в строга тайна умение било положено от една селянка. Тя използвала принципите, които научила, докато наблюдавала смъртната схватка между тигър и някаква огромна птица.

„Пенджак силат“ използваше тъй наречените анатомични оръжия, тоест пръстите, кокалчетата, ръбовете на дланите и стъпалата и така нататък, при това всяка от тях срещу точно определена част от тялото на противника. Ето защо владеещите това изкуство бяха винаги въоръжени — дори когато се къпеха или спяха. Това, което го отличаваше обаче, бе мистичният елемент, присъщ на повечето предавани от поколение на поколение учения в индонезийския архипелаг.

Именно с „пенджак силат“ си бе послужил Мабюс, за да измъкне от колата тялото на мъртвия полицай и да го положи в един сух, каменист дол четири километра по-надолу. Покри трупа с камъни, така че дивите животни да не могат да се докопат до него.

След това изключи всички светлини на полицейската кола, освободи спирачката й и, стъпил с единия крак на земята, я избута от крайпътния насип, така че да не се забелязва от магистралата. Всичко това му отне не повече от десет минути. Значително повече време му бе необходимо, за да изчисти и последните следи от кръв от тапицерията на своята кола.

Сега, докато гледаше как преследваният от него човек влиза в жилищния, блок на отсрещната страна на улицата, той обмисляше с кой „джурус“ да омаломощи жертвата си, преди да настъпи краят. Дали със сгънат показалец и среден пръст в очите? Или с кокалчетата в челото? А може би с юмрук в слънчевия сплит?

Мабюс преценяваше болката, която всеки от ударите би породил, разглеждаше ги едновременно, поотделно и заедно, подобно на жонгльор, следящ своите шарени топки. Затвори очи, предвкусвайки онова, което предстоеше да стане, последствията от своите действия, растящи като кръговете от хвърлен във водата камък.

Той бе просто една прашинка, захвърлена в безкрайния космос. Но затова пък колко огромна бе силата му!

Още малко, каза си Мабюс, вдъхвайки мириса на овъглена плът, захвърлен в хеликоптера сред кипящото небе, крещящ своята болка, за да заглуши писъците от пламналия свят под себе си.

Разрушението и смъртта отново бяха пред очите му и той почувства как кръвта на виетнамците просмуква черната му памучна дреха. Мракът, времето и споменът, неговите вечни спътници, изгладени като камъни на дъното на река. Дали му бяха приятели, или врагове? Бе преминал целия измислен от човека ад, за да открие това. „Скоро ще бъда още една крачка по-близо до отговора, каза си той. Вече го усещам като нечий студен поглед върху кожата си.“

Той излезе от колата си и се изгуби в нощта.

— Не можеш да се прибереш вкъщи — каза Даяна Минг. — Не и в това състояние.

Сийв седеше в колата със затворени очи, облегнал глава назад, прекалено изтощен, за да свери. Дълго бе утешавал Елина Ху, съпругата на убития си колега. Всъщност, Даяна се бе справила доста по-успешно от него. Отначало Елина го удари, а след това се притисна в него в някакво детинско отчаяние, сякаш той имаше властта да изтрие смъртта на мъжа й от сметките на съдбата.

Даяна бе проявила достатъчно здрав разум да направи чай и да го поднесе. Тихото потракване на чашите, познатите миризми, всички тези дребни неща им подействаха успокояващо, придавайки усещане за реалност на нереалното положение, в което се намираха.

Тя бе тази, която телефонира на сестрата на Елина. Изчакаха я да дойде — с тревожно, пребледняло лице и малка чанта с необходимите неща за преспиване. Отново Даяна го извлече, плетящ крака, от жилището на Ху и го напъха в колата. Тогава именно реши, че не бива да го оставя да се прибере у дома си.