Ерик Лустбадер - Френска целувка (Книга 1)

За него домът бе едно самотно, мрачно място. Тя знаеше, че там няма да намери покой, преследван от угризения и мисли — как е можел да спаси Ричард Ху, кой и защо е убил Доминик — твърде много и ужасни въпроси, които нямаше скоро да намерят своите отговори.

Сийв вече спеше, когато Даяна спря пред блока си в долната част на Ийст Сайд. Тя изключи колата и се заслуша в почукването на изстиващия мотор.

На отсрещната страна на булеварда заведенията се пълнеха. Носеше се мелодия от музикален автомат, някъде гърмеше рап музика, два помияра ръмжаха, поделяйки си съдържанието на боклукчийска кофа. Одърпана жена, тикаща вред себе си накамарена с отпадъци количка, разрита кучетата и запълзя на четири крака, тършувайки сред сметта.

Даяна изпусна дълбока въздишка. Гледаше профила на Сийв и мислеше, че трябва да не е с всичкия си, за да го води у дома си. Но бе прекалено изморена, за да се съпротивлява, да се вслуша в гласа на разума, да потисне любовта си. „Искам го, каза си тя, такъв, какъвто е.“

Събуди го много внимателно, но той все пак се сепна. Очите им се срещнаха, той я позна, разбра къде се намира. Тръгна с нея нагоре по стръмните стълби, покрай надрасканите стени.

Влязоха в апартамента и тя пусна масивното резе. Сийв се запъти направо към дивана и се срина върху него. Даяна коленичи отстрани и го измъкна от сакото. След това свали вратовръзката, разкопча ризата му и метна отгоре му леко одеяло. Преди да се изправи, се наведе напред и го целуна по устните.

Отиде в спалнята и се съблече. Обичаше да спи гола, но този път заради него си сложи тениска, която й стигаше до коленете. Легна, загледана в тавана, и зачака съня. Но усещаше присъствието на Сийв подобно на магнит или на пещ. От него мускулите й се напрягаха, цялото й тяло тръпнеше.

Когато усети, че плътта между краката й започва да се напряга, стана и отиде в тясната кухничка да си свари жасминов чай. С чашата в ръка премина в хола. Отдавна бе престанала да се стеснява от своя апартамент, който приличаше повече на антикварна книжарница, отколкото на жилище. Книгите бяха навсякъде — не само по рафтовете, но и наредени една върху друга или просто нахвърляни в безредни купчини. Единствените украшения бяха японското кимоно и едно ветрило, закачени на стената в двата края на стената.

Отмести настрана няколко книги и седна на перваза на прозореца.

Очите й продължаваха да търсят Сийв и тя си наложи да мисли за двата трупа в Кънектикът. Отново видя отрязаните глави под безжалостната светлина на прожекторите, кървавите чукани на вратовете, мораво-червените петна по ивиците увиснала кожа. Това й напомняше… за нещо.

Но какво?

Тя наблюдаваше лекото дишане на Сийв, а съзнанието й неспирно се връщаше към този въпрос. Какво бе то? Нещо зловещо и мрачно, стаено дълбоко в тъмните ъгълчета на паметта й.

Погледът й се спря на един тежък том, озаглавен „Тайните на самураите — изследване върху бойните изкуства във феодална Япония“. Зловещата мисъл се размърда и запълзя бавно към повърхността на съзнанието й. Тя издърпа книгата от рафта и започна все по-бързо да я прелиства.

Даяна имаше много книги от този род, останали от бившия й приятел Кен, който се занимаваше с изработка на хладни оръжия. „Японският меч е почти като живо същество“, й бе казал веднъж той, описвайки как суровата стомана се омекотява и се прегъва отново и отново върху самата себе си в десет хиляди слоя. Готовият меч е толкова еластичен, че може да се превие на две, без да се счупи и толкова остър, че изчезва, ако се погледне откъм ръба. Той представлява идеалното оръжие за един войн, пронизващо без усилие както броня, така и кости, и плът.

Внезапно тя вдигна очи и погледна разпереното ветрило на стената, точно над дивана, на който спеше Сийв. Върху него бе изрисувана пойна птичка, кацнала сред сливови цветове. Тя обичаше това ветрило, изпратено й от Кен, беше й приятна мисълта, че той все още я помни.

Кен бе влюбен в своите оръжия повече от всичко на света. Когато Даяна го срещна, той вече бе отдал десет години от живота си на опитите да усвои японската техника на изработката им. Накрая, отчаян, си бе стегнал куфарите и бе отлетял за Япония да чиракува при последния велик майстор на мечове — един седемдесет и пет годишен старец, живо национално богатство на своята страна.

Страстта на Кен постепенно се бе прехвърлила и върху нея. Тя притежаваше малка, но изключително качествена колекция от ръчно изработени ножове. Сега, докато прелистваше книгата, нещо, което той й бе казал, настойчиво се въртеше в главата й, напирайки да изплува на повърхността. „Повечето хора, бяха неговите думи, дори и много колекционери, когато става въпрос за японски остриета, разбират единствено «катана» — мечовете, или «танто» — ножовете. Но всъщност голяма част от най-добрите изделия са специални оръжия.“