Ерик Лустбадер - Френска целувка (Книга 1)

Даяна не откъсваше поглед от японското ветрило, от неговите размери, ширина, украса. Изведнъж усети, че тънките косъмчета в основата на врата й се изправят. Мрачният, зловещ предмет се намираше в една стая с нея.

— Господи! — Като продължи да мисли за странните, зигзагообразни срязвания на вратовете на двамата убити, Даяна бързо отгърна на раздела, озаглавен „Изкуството на бойното ветрило“.

Ето го! Ето с какво е бил убит Доминик!

Обърна се към Сийв, но размисли и се отказа да го буди. Лицето му бе изопнато и посивяло от изтощение. Сънят му бе по-необходим от нейното откритие. Тя затвори очи и безуспешно се помъчи да заспи.

А сънищата на Сийв бяха като леки парашути, които те носят натам, където не си бил никога, или, напротив, си бил твърде често.

Той и Дом са отново заедно. Годините са невидими, подобно на гълъби, които се обаждат от храстите. Братята са отново на двайсет, отново са щури, сред наркотичния сън на безкрайната виетнамска война. Въздухът е наситен с кръв и прах — толкова прах, че слънцето не се вижда. Виетнам трябва да е единственото място на света, мисли си Сийв, където небето е жълто.

Двамата участват в патрул и пресичат границата, между Виетнам и Камбоджа, облечени в черните дрехи на „Червените кхмери“. Никой не знае къде се намират, дори щабът е в неведение — там смятат, че групата е излязла на обичайна хайка за прочистване. Защото за този патрул те не се подчиняват на заповеди от щаба, нито дори от Командването.

Това е, което занимава мислите им — не Виетконг, нито „Червените кхмери“. То, общо взето, е единственото, за което говорят, когато офицерът не може да ги чуе.

Но всички те са доброволци, всеки сам е пожелал да тръгне на това пътешествие в неизвестното, в безкрайността. И тази виеща се, ленива река, която им предстои да прекосят, е разделителната черта. Докато са във Виетнам, те могат да оправдаят всяка своя постъпка — това е просто една лудница и никое действие не се осъжда твърде строго, стига да спомага за намаляването на броя на лудите в нея. Но Сийв знае, че щом прекосят реката, нещата ще се променят. Те ще бъдат вече в Камбоджа — една официално неутрална страна, където нямат право да се намират и където в случай, че присъствието на американска военна част се разкриеше, щяха да ги екзекутират без съд и присъда.

Те се плъзгат по калния, покрит със смрадлива, спечена тиня бряг в мътната, мазна вода. Сийв открива, че цветът й е същият като този на човешките очи мигове след настъпването на смъртта. Хората нагазват във водата, тревожни, напрегнати, мрачни. От местните жители знаят, че по това време на годината реката приижда и стига до шията. Но засега тя е само до кръста. „Това е само началото, казва си Сийв. Какъв ли ще е краят?“

Неочаквано Дом, който върви пред него, се подхлъзва. Сийв протяга ръка, сграбчва брат си за лакътя, но изгубва равновесие и двамата падат. Водата ги залива до брадичката. Цветовете на повърхността й се преливат като в опашката на паун. Те пъхтят и плюят.

Сийв вече се опитва да се изправи на крака, когато малък водовъртеж разчиства мръсотията от лениво движещата се повърхност на реката и той вижда онова, което е отдолу. Водовъртежът отминава и водата отново става непрозрачна, сякаш се е затворила блендата на фотоапарат. Отвратен, потресен, зашеметен, той не може да повярва на онова, което се е разкрило пред очите му.

Не желае това, но е длъжен да го стори — ръката му се протяга към дъното. Осезанието потвърждава това, което зрението вече му е казало. Вместо тиня или камък, треперещите му пръсти срещат парцаливи късове кожа, плът, жили, оголена кост, там където речните обитатели са оглозгали останалото.

Давейки се, той слепешката пристъпва нататък, напипвайки същия ужасяващ, отвратителен пласт. Няма сили да отдръпне ръката си от дъното.

Ето защо придошлата река е така лесна за преминаване. Дъното й е повдигнато от няколко пласта трупове. Колко ли са, мисли си Сийв, докато залита напред. Стотици? Хиляди?

Той мрачно поглежда пред себе си. Дали някой от другите знае какво има под краката им? Сигурно не, Сийв не забелязва никаква промяна в тревожните им, напрегнати лица, когато накрая достигат отсрещния бряг, където никой вече не може да ги спаси.

Но Сийв знае, Сийв помни, в сънища като този, които го спускат като с парашут там, където не е бил никога, или е бил твърде често.

И отнякъде, твърде отдалеч, за да може да си спомни, той вика с глас, изпълнен с ужас.