Ерик Лустбадер - Френска целувка (Книга 2)

— Предполагам, че ще пожелаете да го убиете със собствените си ръце — каза Мабюс.

— Това, което искам да направиш, ще бъде доказателство за твоята вярност — рече Магьосника. — Ти ще убиеш Мило.

— Но той все още може да ни бъде полезен.

— Вече не. — Магьосника търкаляше чашата между дланите си. — В Щатите претърпяхме известен провал. Част от мрежата ще трябва да се създаде наново. Сега тъкмо изрязвам гнилите места. А най-забавно ще бъде изрязването на Мило.

Мабюс гледаше как Магьосника си проправя път към изхода на претъпкания клуб. Беше се научил да се придвижва с оная заплашителна, поклащаща се походка, която използваха каубоите във филмите. Той затвори за кратко очи, сякаш за да им даде да отпочинат след дълго взиране в жестока светлина.

Мабюс наблюдаваше танцуващите, долепили бедра под тъжните звуци, които се носеха подобие на сън от високоговорителите, и мислеше отново за краткия си сблъсък с Кристофър Хей. „Можел си да го убиеш.“

Той действително имаше намерение да го убие, както бе убил и неговия брат. Какво го бе спряло?

Бе попаднал в плен на някаква тъмна сила, както никога в черната яма на южновиетнамския затвор. Някакъв див инстинкт за самосъхранение вътре в него, който бе откликнал на водовъртежа, кръжащ дълбоко в очите на Кристофър Хей. Мабюс си представи, че потъва в него, опита се да се освободи и след като не успя, най-сетне се предаде.

И щом го стори, бе осенен от прозрение, толкова силно, че го накара да потрепери. Тук ставаше дума не просто за надежда за оцеляване.

В лицето на Кристофър Хей той бе видял пред себе си свободата.

— Не знам — каза Сийв над посредствената вечеря в „Ла Купол“. — Може би съм твърде глупав, но не разбирам нищо от него.

— От кое? — попита Сутан, като побутваше кървавицата из чинията си.

— От това изкуство.

Сутан вдигна рамене.

— Не се притеснявай. Ние, французите, притежаваме специфичната способност да караме чрез изкуството си всички други да се чувстват непълноценни.

Двамата бяха заобиколени от може би най-знаменитите колони в Париж. На тях висяха картини и рисунки от Пикасо, Шагал и Леже, парижките художници, оставали нерядко без стотинка в джоба. В този град на светлината единственото им богатство било тяхното изкуство, с чиято помощ те ядяли и пиели на това място, прекарвайки времето си в своята чудесна компания.

Той отпи от бирата си.

— А на теб как ти се стори?

— Ами… — Сутан изведнъж осъзна, че не може да си спомни нито едно от произведенията, които бяха видели. Губеше й се дори самият интериор на музея „Дорсе“.

Следобедът не беше протекъл според плановете й. Когато стигнаха до левия бряг на Сена, тя поиска да се върнат обратно. Но Крис го нямаше в хотела, нито бе оставил някаква бележка на рецепцията.

Докато излязат от музея, вече беше станало време за вечеря. Сутан се обади в хотела, но Крис все още не се бе прибрал.

— Какво има? — попита Сийв, отмествайки чинията си. Не знаеше дали се дължи на главоболието, или на болките във врата, но нямаше никакъв апетит. — В Испания казват, че е по-лесно да говориш с човек, с когото не си споделял живота си.

— От там ли си? От Испания?

— Да, там сме родени брат ми и аз. — Той сви рамене. — Но не си спомням нищо от нея. Родителите ни са дошли в Щатите, когато съм бил двегодишен. Мисля, че това е най-доброто нещо, което са направили през живота си. — Сийв изпитваше онази гордост от Америка, присъща на всички емигранти. Той погледна към чинията й. — Няма ли да ядеш тези неща?

— Не. Искаш ли ги?

— В никакъв случай — каза той, като направи знак на келнера. — Просто ми става лошо от миризмата им. От която част на прасето се правят?

Сутан се засмя.

— В твоето състояние е по-добре да не знаеш. — Когато масата беше почистена, поръчаха кафе.

— Какво правиш? — попита тя, като го видя да оглежда просторното помещение, осеяно с гроздове от претъпкани с посетители сепарета.

— Нали тук винаги има знаменитости?

— Да, но не се озъртай да ги търсиш. Най-важното в „Ла Купол“ е да се поддържа атмосферата на снобизъм. Когато Джакомети е прекарвал тук дъждовните следобеди, рисувайки върху салфетките, никой не се е заглеждал. Когато Бекет, Бунюел и Джоузефин Бейкър са идвали да се хранят, никой не ги е сочел с пръст.

— Това са имена отпреди много години.