Ерик Лустбадер - Френска целувка (Книга 2)

С едно-единствено движение тя стана и се хвърли отгоре му. Той трябва да бе усетил нещо, защото в последния момент понечи да се обърне. Заради това вместо с брадичката си, се удари в палубата с рамо.

При все това, Даяна го удари в гърлото, преди да успее напълно да се извърне към нея. Той започна да я рита точно над бъбреците, но в ударите му нямаше сила. Тя стовари коляно върху гърдите му с цялата си тежест и ребрата му поддадоха, пробивайки кожата и мускулите.

— Кучка! — изкрещя Паркс.

Точно тогава ръбът на дланта й го улучи в гърлото с такава сила, че счупи гръкляна му. Разтреперана и запъхтяна от внезапно забушувалия във вените й адреналин, тя гледаше как животът го напуска. И едва когато последната светлина в очите му угасна, си даде сметка за чудовищността на своята постъпка.

Рийд Паркс — единствената им нишка — беше мъртъв шанс, в буквалния смисъл на думата. Той вече никога нямаше да им каже кой е всъщност и каква е била ролята му в контрабандния канал. Даяна бе забравила едно от основните правила при критична ситуация: остави емоциите си за у дома.

Паркс здравата я бе прекършил, и то в повече отношения, отколкото някога би могъл да узнае. Заради него тя бе престанала да бъде блюстител на закона. Най-сетне разбираше какво бе сторила със Сийв смъртта на брат му Доминик. Паркс бе станал причина и тя, както Сийв, вече да не е обвързана от закона. Но законът беше свещен. Тогава в какво я превръщаше всичко това? Тя не знаеше. Разбираше само, че сега е пленник на това, което бе сторила тук. Пълното отчаяние, което настъпва само когато човешкият дух е в най-ниската си точка, я обхвана и тя започна да трепери като в треска.

В този момент забеляза светещия червен дисплей на преобърнатата телефонна слушалка. Десет искрици проблясваха в сянката на кабината, подобно на тайнствени писмена в мрака.

Тя пропълзя до тях и се взря в номера, който Рийд Паркс бе избрал.

Мабюс седеше сред мъглявата обстановка на „Дезирополис“. Пиеше уиски и се взираше в стената от звуци, която клубът издигаше около него. Тъмни вентилатори с широки перки, въртящи се пред прожектори с бяла светлина, правеха въздуха зърнист и безцветен като в черно-бял филм от четирийсетте години.

Жени в къси поли, с малки шапчици, кацнали върху старателно завити прически, излагаха на показ крака, стегнати в чорапи с ръб отзад. Млади мъже в широки панталони си съперничеха за вниманието им с други, облечени в спортни сака по американски образец. Съвременната рок музика караше сърцата да бият ускорено.

Но за Мабюс тази удивителна звукова стена беше като бял шум, екран, върху който да съзерцава противните останки от своето минало. След като се завърна от пепелището, в което се бе превърнало селото му, той не можеше да мисли за нищо, освен за онова, което му бе причинила Луонг, дъщерята на Ван Нгок. Той бе плюл отгоре й, бе извадил мъртвите очи, с които го бе обрекла, и езика, произнесъл присъдата, но не бе успял да се изтръгне от нейната хватка. Проклятието й все така тегнеше над главата му — обвинение, предявено от колективната душа на неговия народ, от десетките хиляди мъртви, и толкова много от тях — по негова вина. Чрез нейната уста те му казваха, че знаят за вероломството му и го проклинат заради това.

И той разбираше, че сега, подобно на Махагири, е осъден за своите грехове да съществува извън „самсара“, колелото на живота, завинаги лишен от прераждане.

Беше обречен на хилядата ада на „Муй Пуан“. Не бе роден от жена и от него нямаше да тръгне поколение. Той вече не съществуваше. Единственото, което му оставаше, беше да умре.

И все пак? Все пак той пламтеше в невидим огън. Душата му се гърчеше в пламъците на възмездието. Неговите очи, а не тези на Луонг, бяха зеещи ями, обитавани от неспокойните, измъчени души, които не му даваха покой. Неговият език, а не този на Луонг, тръпнеше от неизречените хули на невинните, изпържени е котела на войната.

Само по време на пленничеството му го бяха посещавали ангели, които в пълната чернота на килията можеха да понесат присъствието му. Само в тези върховни мигове на екстаз, когато вътре и вън се смесваха, в бъдеще, настояще и минало се преплитаха в потока на съзнанието му, той виждаше причина да запази своя живот.

Беше му минавало през ума, че ако се предаде на врата, ще може да разруши проклятието на Луонг. След като той не можеше да се убие, врагът щеше да стори това вместо него.

Но за свое най-голямо объркване откри, че вече не знае кой е врагът. Дали Северен Виетнам, или Южен? Мозъкът му отказваше да си спомни какво е било или дори да размишлява върху това, което беше сега. И тогава Мабюс осъзна, че може да се предаде и на двата лагера без никаква разлика. Всеки от тях беше врагът.