Ерик Лустбадер - Френска целувка (Книга 2)

— От къде знаеш толкова много за тези неща?

— Учудва ме, че питаш — отвърна тя. — Аз обичам двама братя и това разкъсва душата на Крис.

Група тийнейджъри влязоха с провлачена походка през стъкления портал и по повелята на оберкелнера се тръшнаха в едно от сепаретата. След секунди около тях се разстла цигарен дим като от погребална клада. Погледът на Сийв дълго остана прикован в тях или може би в нищото. Най-сетне той отново се обърна към Сутан.

— Истината е, че се страхувам.

— От обвързване ли? Всеки се страхува.

Сийв поклати глава.

— Не е това, или поне не това е най-главното. — Той се озърна наоколо. — Ще си взема едно питие. — Поръча си уиски и преди да продължи, го глътна наведнъж. — Онова, от което се страхувам, е смъртта.

— Но това е нелепо — каза тя. — Само виж професията си. Трябвало е да станеш счетоводител или библиотекар.

— Може би. Но тогава нямаше да мога да се понасям.

— Значи си станал полицай, за да докажеш пред самия себе си, че не те е страх?

— Донякъде — кимна той. Помисли си за баща си. Може би съм искал да го докажа на теб, татко, мина му през ума. — Във всеки случай, това беше причината да вляза в армията. А след като се завърнах у дома, ми изглеждаше напълно естествено да продължа да „служа и защитавам“.

— А приятелката ти?

— С този страх съм достатъчно зле и сам. Но със семейство…

— Може би семейството ще прогони страха ти — рече Сутан. — Не си ли помислял за това? В известен смисъл, семейството представлява продължение на живота, дори и след смъртта.

Сийв продължаваше да усеща в гърдите си парещата топлина на алкохола. Жената в копринената рокля беше привършила стридите си. Сега той забеляза малкото къдраво пуделче, което бе седнало до нея и я гледаше предано с кротките си, доверчиви очи.

В другия край на помещението тийнейджърите се губеха в мъгла от цигари „Голоаз“. Две момичета, облечени в блузки без ръкави и поли с цвят на пелин, танцуваха, като се въртяха бързо една друга по пътеките между масите. Келнерите в бели сака със завидна невъзмутимост отстъпваха встрани пред това явно опасно препятствие. Виждаше се, че не им е за пръв път. Сийв затвори очи.

— Не може ли да се приберем в хотела? Главата ми се пръска.

Когато отвори очи, Аликс видя пред себе си непознато лице. Последното, което помнеше, бе смътното усещане за движение, докато я караха, вече в полусъзнание, към операционната. Впечатлението беше за белота и блестящ хром, за утроба, задвижвана от гигантска машина, туптяща с двойните удари на огромно сърце.

След това й се стори, че пада, пада до безкрайност. И колкото по-надолу падаше, толкова повече се усилваше ужасът й, тъй като бе все по-уверена, че няма да преживее края на шеметния си полет. Защото падането й ставаше все по-бързо и по-бързо и краят беше вече близък.

И тогава в мъждивата, подземна светлина забеляза Дик, застанал върху една издатина. Извика му, той обърна глава и й се ухили, докато тя прелиташе край него.

Аликс изкрещя.

В този момент видя, че под нея, върху друга издатина, стои Кристофър. Той протегна ръце напред и тя разбра, че силата и смелостта му са достатъчни, за да я хване. Той не се страхуваше, подобно на Дик, че тежестта и ускорението й ще го отнесат от скалния корниз.

Тя се усмихна, приближавайки протегнатите му ръце, със съзнанието, че е спасена. Докато, в последния миг, той не ги дръпна към себе си.

— Не! — изкрещя Аликс. — Не!

Тя падаше.

Все по-бързо и по-бързо, докато…

— Аликс, чуваш ли ме? — попита Макс Стайнър.

Тя примигна и разрови паметта си за име, което да прикрепи към това лице.

— Познавам ли ви отнякъде?

Изражението, което видя отпечатано на лицето му, беше нещо средно между загриженост и възторг.

— Господи! — възкликна той. — Трябва да повикам доктора. Вие можете да говорите!

Тя протегна неуверено ръка. Ту изплуваше, ту потъваше отново; всичко й се струваше нереално. Част от нея, предадена от Дик и Кристофър, все още продължаваше да пада. Сграбчи ръкава му и установи, че така й е много по-лесно да се задържа на повърхността на съзнанието. Все пак, движението й се стори истинско изпитание. Беше много уморена.

— Не си отивайте. — Гласът й, подобен по-скоро на дрезгав трак, й прозвуча странно. Но хубаво. Толкова хубаво!

— Казвам се Макс Стайнър — рече той. — Приятел съм на Крис.

— Вие се грижите за сина ми.

Той кимна, радостен от самия факт, че може да разговаря с нея.

— Той е чудесно момче, Аликс.