Ерик Лустбадер - Операция „Бялата звезда“ (Книга 1)

За негова чест обаче, той не прояви никакво злорадство, а прие обаждането й като нещо, което е напълно в реда на нещата. Когато Тори получи възможност да се замисли върху този факт, тя проумя, че е очаквала от него точно такова поведение и всичко беше наред.

По време на полета към Вашингтон имаше предостатъчно време за размисъл. Полет в частния самолет на Ръсел, разбира се. Техниката против отвличане се беше оказала толкова тежка и обемиста, че „Алеята“ се принуди да поръча за нуждите на ръководството си не първоначално одобрения малък реактивен самолет „Лиър“, а един доста солиден „Боинг-727“. Тори умираше за сън, но затвореше ли очи, в главата й изплуваше картината от къщата на Ариел на Рашън хил, разкъсаният от експлозията диван и споменът за онази, другата експлозия, която беше раздробила бедрото й… Споменът за грозно озъбената маска на смъртта, която беше погледнала право в очите…

Стряскаше се от ударите на собственото си сърце, отваряше очи и се надигаше в креслото. Ръсел седеше насреща й, потънал в съдържанието на дълъг факс, изпратен от оперативния център на „Алеята“, скрит дълбоко под изумруденозелените хълмове на Вирджиния. Помнеше го като пушач, но сега очевидно беше отказал цигарите и ритмично дъвчеше капачката на някаква химикалка.

Някъде над Охайо или Мисури им поднесоха кафе и сандвичи и Тори с благодарност пое пластмасовата чинийка. Нямаше никакво желание да се връща към кошмарната дрямка, запълнена с болка и вледеняващ ужас.

Ръсел се обади едва когато приключиха със закуската.

— Продължаваш ли да поддържаш връзки с японския вариант на мафията? — попита той.

Тори не обърна внимание на иронията в гласа му. Все още си го представяше небрежно отпуснат в блиндираната лимузина, арогантен и циничен… Толкова сигурен в нейното обаждане, че не си беше направил труда да се качи на самолета. Изпита желанието да стовари един юмрук в лицето му, но вместо това направи опит да се концентрира върху плана, който се очертаваше в главата й. Някъде на разсъмване тя стигна до заключението, че има начин да получи всичко, което иска: своята работа в „Алеята“, като тя, а не Ръсел диктува условията; едновременно с това да го накаже за наглостта, да отмъсти за отстраняването си… Възнамеряваше да го нарани далеч по-дълбоко, отколкото би сторила това с помощта на юмруците си. Все пак представата за мутрата му със скоби за фиксиране на счупени челюсти я накара да изпусне една замечтана въздишка…

— Ако имаш предвид Якудза — да, аз все още имам контакт с тях — невинно се усмихна тя.

Ръсел кимна с глава, сякаш доволен, че е издържала някакъв неизвестен тест.

— Много добре — рече. — Защото твоите Якудза са затънали до гуша!

— Имаш предвид убийството на Ариел Соларес?

Ръсел отмести подвижната лампичка и притисна с пръсти клепачите си. Лицето му потъна в сянка. Зад илюминаторите се мяркаха белите кълба на облаците, разкъсани от скоростта на реактивния лайнер.

— Помниш ли онези убийци от Якудза, които ви преследваха в подземията на Буенос Айрес? — попита той. — Е, те бяха една малка част от заплахата, която трябва да отстраним… Страхувам се, че ни очакват още доста мръсни номера…

— Сега разбирам на какво дължа личното ти посещение — въздъхна Тори. — Японците играят някаква игра и ти имаш нужда от моя опит… — очите й се спряха върху лицето му с престорена загриженост. — Но какво е това? Нима си се изпотил под мустачките?

— Не ставай смешна!

Отговорът му прозвуча раздразнително и Тори изпита дълбоко задоволство.

— Сериозна ли е тази игра? — попита тя.

— Твоите японски приятелчета започват да ме дразнят — хладно я изгледа Ръсел. — Не признават никакви правила!

— Напротив, те винаги играят по правилата — поклати глава Тори. — Проблемът е там, че ти реагираш като всеки друг член на американската администрация… И нямаш никаква представа за тези правила!

Той се втренчи в нея с изражението на човек, сблъскал се със странно произведение на модерното изкуство. В погледа му имаше шок, объркване и солидна доза гняв.

Тори изпревари реакцията му, скочи на крака и отиде в тоалетната. Върна се двадесет минути по-късно, облечена в топла жилетка от естествен мохер над плътно прилепнало боди. Надолу носеше плисирана поличка в бежов цвят, на краката си имаше меки обувки от кожа на гущер, на ушите й се поклащаха обици от солидно злато.

— Едно малко шоу, а? — язвително подхвърли Ръсел.