Ерик Лустбадер - Операция „Бялата звезда“ (Книга 1)

— Ето как ти се отразява Л.А. — въздъхна с престорено съжаление тя. — Винаги си мислиш за някакво шоу… — на лицето й се появи усмивка. — Ти може и да не оценяваш усилията ми, но Бърнард положително ще бъде на друго мнение.

Вашингтон ги посрещна с гъсти изпарения, издигащи се от Потомак. Една от специалните лимузини на Ръсел ги очакваше направо на пистата. Мощният двигател едва чуто мъркаше, тъмните стъкла предлагаха надеждна защита както срещу столичната влага, така и срещу куршумите на евентуален убиец.

Тори изчака да излязат сред хълмовете на Вирджиния и въпреки протестите на Ръсел спусна прозорчето от своята страна.

— Искам да чуя как пеят птичките — поясни тя, докато колата се насочваше към магистралата с четири платна. По нея изминаха точно осем километра, след което свърнаха по широко и гладко шосе, от двете страни на което се занизаха къщичките на типично американско градче, с обичайните за цялата страна магазини: „Сиърс“, „Д.С. Пени“, „Рейдио Шак“ и „Файленс“ — огромната аптечна верига с представителства във всяко населено място. Лимузината прекоси градчето и влезе в голям подземен паркинг. Стигна най-долното ниво и спря срещу гола бетонна стена, боядисана в бяло. Изчакаха електронната проверка, продължила няколко секунди. После на малкия пулт пред Ръсел светна зелена лампичка и той набра десетцифровия шифър за достъп. Част от бетонната стена се вдигна и лимузината се плъзна в отвора.

Озоваха се в тунел с две платна, очертани от жълто-оранжеви светлини. Пътуваха по него в продължение на десетина минути, бетонната настилка се изви стръмно нагоре и не след дълго отново се озоваха сред зелените поля на Вирджиния. Но този път периметърът беше очертан от висока ограда, намираха се в модерна ферма за развъждане на коне — истинския дом на „Алеята“.

Бърнард Годуин ги очакваше пред главния вход. Зърна Тори да слиза от задната врата на лимузината и на лицето му изгря широка усмивка. А тя с изненада установи, че изобщо не се е променил от времето на последната им среща: от фигурата му все така се излъчваше самоуверената решителност на опитен римски пълководец и мъдър държавник. Никога в живота си не беше виждала човек, на когото толкова много приляга мантията на властта. В сравнение с него Ръсел изглеждаше неуверен ученик. Имаше чувството, че Бърнард Годуин се нуждае от властта така, както бебето се нуждае от майчиното мляко; както собствената й майка се нуждае от постоянните си артистични превъплъщения. Лишен от власт, той би загинал в рамките на двадесет и четири часа…

— Господи, Тори! Изглеждаш сто пъти по-добре отпреди година и половина! — Бърнард пристъпи крачка напред и топло я прегърна, устните му леко докоснаха ухото й. — Страшно се радвам, че отново си тук!

В следващия миг вече я отдалечаваше от себе си, главата му се извърна към лимузината:

— Браво, Ръсел! Успя да я доведеш отново у дома…

По традиция рапортите се приемаха в тапициран с плюш апартамент, напълно изолиран от останалата част на сградата. В него дори електрическото захранване беше самостоятелно, от специално монтирани генератори. Всъщност целият комплекс беше напълно независим в енергийно отношение — Бърнард Годуин беше успял да се пребори за това още при създаването на „Алеята“. Тежките и скъпи генератори бяха монтирани по такъв начин, че правеха невъзможно използването на каквито и да било подслушвателни устройства.

Мебелировката в апартамента беше типична за елитен мъжки клуб — солидна и удобна, със спартански нюанс. Точно по тази причина Тори реши да се облече подчертано женствено, дори провокативно. Осемнадесет месеца не беше стъпвала тук, в този могъщ център на тайната власт. Затова искаше завръщането й да се усети, особено от мъжете, които упражняват тази власт…

Настаниха се около солидна маса от полирано дърво, отрупана със сандвичи, пресни плодове, кафе и сокове. Тори не беше сигурна, че има апетит, но си взе от всичко — ей така, по навик… Тук разговорите неизменно се провеждаха свободно, с дълги паузи за похапване… Механично наблягаше на боровинките — плодовете, които фигурираха в списъка на тъй наречената оперативна храна. По време на Втората световна война боровинките са били неразделна част от менюто на бойните пилоти, тъй като съдържат ензим, който изостря зрението…

Тори вдигна глава и хвърли очаквателен поглед към Бърнард. Но той само поклати глава и кратко рече:

— Започвай, Ръсел.