Ерик Лустбадер - Операция „Бялата звезда“ (Книга 1)

— Извинявай за въпроса, но защо трябва да ти помагам? — разпери ръце той.

Хоно очакваше подобен въпрос. Отвори бележника, в който съхраняваше адреси и телефони, на бюрото легна кафяв плик.

— Това са пари — рече. — Всичките, които успях да събера…

Големия Езо се намръщи.

— Не стигат ли? — попита със свито сърце Хоно.

— Махни този плик! — заповяда гангстерът. — Не вземам пари от млади и красиви момичета, които би трябвало да имат повече ум в главата!

— С всичко ли се шегуваш? — изгледа го Хоно и отчаяно поклати глава. Ако Големия Езо откаже, всичко отива по дяволите! — С твоя помощ бих могла да…

— Моята помощ не се купува, драга госпожо Канзей! — отсече Големия Езо, стана от мястото си и тежко пристъпи към нея. — Тя се заслужава! — очите му не се отделяха от лицето й. — Сама каза, че си слаба жена в един мъжки свят… Това ми напомня за думите на мама, отправени към бившата ми жена: „Трябва да ме убедиш, че мястото ти е именно тук“… Ако аз приема да ти помогна, това означава, че поемам съвсем точно определени задължения. Отношенията ни ще станат други — сериозни и задълбочени. Затова те съветвам хубаво да си помислиш, преди да продължиш…

— Вече сторих това — отвърна Хоно. — Ако приемеш да ми помогнеш, аз ще ти бъда задължена… Нямаш представа колко зле се чувствам, като си помисля за това.

— Сега пък ме обиждаш! — изръмжа Големия Езо. — По доста странен начин молиш за помощ…

— Поела съм задължението да изпълня предсмъртното желание на един умиращ самурай! — стисна зъби Хоно. — Той беше мой приятел, беше истински човек на честта. Аз му помогнах да умре достойно… Но той поиска услуга от мен и за мен е въпрос на чест да я изпълня… Давам си сметка, че не мога да го сторя сама и затова съм тук. Трябва ми твоята помощ!

— Самурай, казваш… — проточи Езо и замислено подръпна долната си устна. В очите му проблесна любопитство. — Нима твърдиш, че ти си била секундант на Какуей Саката, че твоята ръка му е помогнала да си разпори корема?

— Да.

— Ясно — замислено кимна оябунът, помълча малко, после вдигна глава. — Един якудза поема знамето от ръцете на падналия самурай… Това ми звучи фантастично!

— Значи си съгласен да ми помогнеш?

Очите на Големия Езо бавно се спряха на лицето й.

— Имах предчувствието, че скоро пак ще се видим тук, госпожо Канзей — тихо промълви той. — Преди една година нахлу с пистолет в ръка и го насочи в главата ми… Никога не бях си представял, че една жена е способна на подобен акт. Особено след като прояви благоразумието да не натиснеш спусъка… Ще ти призная, че нямаше да успееш. Моите хора бяха готови и щяха да ти пръснат черепа моментално… А сега…

— Ще направя всичко, което се иска от мен — твърдо отвърна Хоно.

— Сигурна ли си? Дали имаш представа какво означава това „всичко“? — Големия Езо помълча, пистолетът върху дланта му приличаше на невинна детска играчка. — Знае ли някой къде ще те отведе този път, какво ще се наложи да вършиш? — тялото му леко се олюля. — Самураите не прибягват току-така до ритуално самоубийство, за него трябва да имат основателни причини… Ти се готвиш да направиш първата крачка в мрака. Там, където без съмнение те дебнат непознати опасности, могъщи и злокобни сили… Задължително трябва да си готова за борба с тях — пистолетът легна удобно в дланта му, показалецът бавно се уви около спусъка. — Какво ще кажеш за това? Все още имаш време да се откажеш…

Хоно извади ключа, който Какуей Саката й беше изпратил по пощата. Показа го на Големия Езо и решително тръсна глава:

— С това започваме!

Провинцията на Вирджиния, Картечният град

Ръсел Слейд взе Тори със специалната си бронирана лимузина, изработена по поръчка. Навън още не се беше съмнало, птиците едва започваха да се пробуждат.

С присъщата си арогантност той беше останал на летище Лос Анджелис, сигурен в нейното обаждане. Разполагаше с три от тези специални коли, които издържаха на картечен огън, вървяха с 240 километра в час и бяха пълни с ултра модерни електронни средства за комуникация. Те поддържаха висока готовност и бяха на негово разположение, когато му потрябват, в три от най-възловите града на страната — Вашингтон, Ню Йорк и Лос Анджелис. Истински мобилни офиси, тези автомобили бяха от жизненоважно значение за работата му, в тях той не само ръководеше акциите на отдела си, но често се хранеше и спеше. Ръсел имаше почти патологическа нетърпимост към застояването на едно място. Без съмнение тази странна привичка беше наследство от Бърнард Годуин, който преди години оцеля при опит за атентат от страна на КГБ именно благодарение на нея. Ръсел ненавиждаше хотелите, главно защото в тях нямаше начин да бъде осигурена стопроцентова безопасност. Прекалено многоброен персонал, коридори и стълбища, прекалено много хора с резервни ключове и оживено движение по всяко време на денонощието…