Ерик Лустбадер - Операция „Бялата звезда“ (Книга 1)

— Отначало мислехме, че е била конфискувана от японските власти — въздъхна Марс и остави чашата си върху плота на бюрото. — И е предадена за съхранение на Токийската областта прокуратура… Такъв е редът там… Но седмица по-късно получихме съобщение, че пратката е тръгнала преди закриването на фирмата и бяхме дискретно помолени да приведем стойността й… Верността на това съобщение беше потвърдена и от независим източник… Но бедата е там, че ние така и не получихме този хафний…

— Нали сам каза, че каналът е бил прекъснат? — седна в леглото Ирина.

Марс въздъхна, затвори папката и пристъпи към леглото.

— В известен смисъл това е вярно — погледна я той. — Изпратихме специален екип, който трябваше да провери канала по обратен път, чак до доставчика… Но открихме само смърт. Всяка брънка на веригата беше акуратно прекъсната, нашите хора бяха намирани с отрязани езици, натикани в устата им… Не особено приятен начин да умреш, нали?

Ирина неволно потръпна, но беше твърде заинтригувана, за да спре.

— А каква е съдбата на хафния? — попита тя.

— Един въпрос за шестстотин милиона долара, както биха се изразили американците… — мрачно се усмихна Марс и седна на леглото до нея. Очите му одобрително пробягаха по голото й тяло, възбудата му буквално можеше да се пипне с ръка. — Най-логичното обяснение беше, че пратката е отмъкната от терористи… Заехме се със съответните проучвания, но ударихме на камък. Това стана преди три седмици…

— Но къде тогава е проклетият метал? — промърмори тя и плъзна пръсти около наедряващото змийче между краката му. Наведе се, езикът й пробяга по зърната на гърдите му. — Ти знаеш, нали?

— Знам — дрезгаво отговори Марс. — И едновременно с това не знам… — Клепачите му потрепнаха и се затвориха, дишането му започна да се учестява. — Хафният е тук, в Русия… Но не знаем къде точно и това ни плаши…

Хоно Канзей се беше заклела да не се вижда повече с Големия Езо, но развоят на събитията я принуди да пристъпи клетвата си. Карма…

Големия Езо обитаваше огромно, подобно на склад помещение, разположено в източните покрайнини на Токио. Без съмнение беше богат човек, за да може да си го позволи. В това едва ли имаше нещо чудно, тъй като Големия Езо беше оябун на един от най-могъщите кланове на Якудза — гангстерите, които имаха монопол над подземния живот на огромния град. Тези хора живееха в затворени фамилии от комарджии, които пропиляваха на зарове цели състояния и с това предизвикваха дълбокото уважение на обикновените японци, възприемащи ги като полубогове, като митически същества…

Но ако се приеме, че Якудза обитават един митичен подземен свят, неизбежно трябва да се приеме и нещо друго: Големия Езо е бог Харон, чиито многобройни пипала се простират навсякъде и са прехвърлили през реката Стикс хиляди невинни души… Отвъд, в мрачните и изпълнени с опасност територии на Якудза… По стечение на обстоятелствата един от тези нещастници беше и бащата на Хоно Канзей…

Хоно подозираше, че именно Големия Езо е убиецът на баща й. Може би не със собствените си ръце, но каква е разликата, по дяволите? Баща й беше отчаян комарджия, нищо не беше в състояние да го откаже от гибелната страст. Играеше в контролирани от Якудза заведения и губеше. После дойде редът на неизбежните заеми, утежнени от огромна лихва. Губеше и тези пари, дълговете му главоломно растяха. Животът му свърши под колелата на връхлитащ автобус, така и не се разбра дали се е хвърлил сам, или някой му е помогнал… Издъхна, преди да го откарат в болницата, със счупен гръбнак, сред локва кръв…

Насочила се към жилището на Големия Езо, Хоно неволно си спомни за тяхната първа и последна среща… Беше се появила на прага със смирено изражение на лицето, любезно помоли да я допуснат до домакина. Получила очаквания отказ, тя все така любезно подхвърли:

— Кажете му, че дъщерята на Нобору Ямато иска да погаси заемите му…

Озова се в кабинета на Големия Езо точно след три минути. На лицето му грееше широка усмивка, а Хоно спря на крачка от него и впи поглед в лицето на човека, станал причина за смъртта на баща й. Огледа го добре, после измъкна малък пистолет и го насочи в главата на гангстера.

Онзи продължаваше да се усмихва, Хоно тръсна глава и гневно просъска:

— Ти не само строши гръбнака на баща ми, ти стъпка и душата му! Какво се хилиш?

— Би било срамно да проявявам страх пред лицето на смъртта — отговори Големия Езо.

В този миг Хоно ясно видя последиците от това, което се готвеше да стори. И едновременно с това разбра, че не може да го стори. Колкото и силна да беше мъката по изгубения баща, тя не би могла да отмъсти за смъртта му по този елементарен начин — като предизвика смъртта на друг човек…