Ерик Лустбадер - Операция „Бялата звезда“ (Книга 1)

Затова свали оръжието и мълчаливо го остави върху бюрото на Големия Езо…

Днес, година по-късно, тя отново се появи на това ужасно място. Стори го по принуда, подгонена от силата на отчаянието. Гадеше й се при мисълта, че трябва да се срещне с Големия Езо, но само той притежаваше достатъчно власт, за да й помогне… Отвратително чудовище, митичен дракон, хитър, коварен, непредвидим…

Влезе в склада, главата й моментално се замая. Изпита странното чувство, че времето спира и потича в обратна посока, към мрачното минало.

Вътрешността беше променена. На високия таван бяха пробити широки капандури, светлината от тях падаше върху перфектно очертания квадрат на японска градина: алпинеум от бели камъни, от който се стичаше поток от гладък чакъл, миниатюрни храсти и дръвчета създаваха чувство за симетрия. В далечния ъгъл се издигаше горичка от изумруденозелен бамбук — задължителния контрапункт, без който съзерцанието губи своя смисъл.

Преведоха я покрай градината, извървяха дълъг път сред лабиринт от широки коридори и най-сетне се озоваха пред кабинета на Големия Езо. Безцеремонно я тикнаха вътре, ключалката меко щракна зад гърба й. Озова се пред равнодушния поглед на домакина. Кабинетът беше пълен с антични предмети, очевидно стари и скъпи. Китайска ваза от изящен полупрозрачен порцелан контрастираше рязко с тежката и величествена самурайска броня от XVII век, окачена на стената зад нея. В противоположния ъгъл имаше красив и монументален фонтан Нагуши, изработен от черен камък. Матовата му повърхност мрачно проблясваше под кристалните водни струи, а на стената над него висеше прекрасна дърворезба от Хокусай — великия японски скулптор.

Хоно обхвана всичко това с един кратък поглед, в душата й се появи недоумение. „Как е възможно чудовище като Големия Езо да проявява толкова изтънчен вкус, запита се тя. Откъде е този странен афинитет към красивите и изящни предмети?“

Измина доста време, преди домакинът да покаже признаци на живот. Туловището му се раздвижи, ръката издърпа едно от чекмеджетата и на, бюрото се появи пистолетът, който Хоно беше насочила в главата му преди година.

— Предполагам, че си дошла за това — промърмори Езо.

Хоно втренчи поглед в блестящото дуло, предвидливо извито настрана. Върху хромираната стомана изплуваха разпокъсаните и болезнени спомени, раната от бащината смърт отново се разтвори в душата й.

— Ако омразата все още живее в теб, имаш още един шанс да я използваш — спокойно добави Големия Езо.

Но в душата й живееше единствено обречеността.

— Задръж го — дрезгаво прошепна Хоно. — Сигурно ще намериш начин да го използваш…

— Както искаш — кимна гангстерът, огромната му лапа покри оръжието. После се сети нещо, издърпа пълнителя и й го показа. — Не беше зареден, макар да си била сигурна в обратното… Това ми позволи да надникна в сърцето ти… — на лицето му изплува лека усмивка. — Искаш ли нещо друго?

Хоно вдигна глава и го погледна в очите. Напълни дробовете си с въздух и тихо попита:

— Може ли да получа чаша чай?

Големия Езо вдигна вежда в знак на учудване, после кратко кимна с глава:

— Да, разбира се.

Натисна едно копче пред себе си, даде тихите си нареждания и се облегна назад в креслото.

— Ако продължаваш да се мръщиш, скоро ще остарееш — отбеляза след известно време той, огледал на спокойствие лицето на Хоно. — Чувал съм го от майка ми… Така съветваше бившата ми жена… — на лицето му отново се появи усмивка. — Може би трябва да те заведа при нея на инструктаж…

Чаят пристигна. Големия Езо се зае с церемонията по сервирането. Хоно проговори едва когато чашките останаха празни.

— Имам нужда от помощта ти.

— Моите ръце са изцапани — някак тъжно поклати глава Езо. — Аз съм гангстер, а ти си твърдо убедена, че съм убил баща ти… Как е възможно да търсиш помощ именно от мен? — главата му отново се поклати. — Дошла си не където трябва… По-добре се обърни към полицията, или иди в Токузо…

Значи знае, че съм омъжена за Ейкичи, съобрази Хоно. В това нямаше нищо изненадващо, тъй като събирането на информация беше едно от основните занимания на Големия Езо.

— Полицията и прокуратурата не могат да ми помогнат — твърдо рече тя. — Ти си единственият ми шанс. Искам да сторя каквото трябва, но изпитвам страх. Обвързана съм от „гири“, но какво може да направи една жена в този мъжки свят? Искам да ми помогнеш. Ще го сториш ли?

Големия Езо дълго я гледа. Беше едър мъж на около петдесет години, ръкавите на копринения костюм сякаш всеки момент щяха да се пръснат под напора на огромните мускули. Широкото му и открито лице внушаваше доверие, колкото и странно да звучеше това. Здраво стиснатите устни и решителната брадичка издаваха наличието на силна воля и голяма доза агресивност. Косата му беше гъста и късо подстригана, в подрязаните мустачки проблясваха първите сребърни косъмчета. Повече приличаше на представител на закона, отколкото на гангстерски оябун.