Ерик Лустбадер - Операция „Бялата звезда“ (Книга 1)

Марс беше избран за депутат от Москва — една несъмнено престижна позиция в Конгреса. Избирателните му райони включваха Съветската федерация по бейзбол и Звездното градче — квартала, в който живееха и работеха всички съветски космонавти. От няколко години насам той беше главен ръководител на космическата програма на страната, а Ирина подозираше, че именно поради този пост му бяха поверили и грижите за развитието на бейзбола.

Тя бързо разбра, че Валери има основателни причини да се страхува от Марс. Възгледите им се различаваха коренно, а от самия Марс се излъчваше наистина царствена властност. Ако се беше родил в Америка, той несъмнено би стигнал далеч във всяка област на обществено-политическия живот, но в Русия на царствеността се гледаше с подозрение и безпокойство.

Там, където Валери си пробиваше път с груба сила и заплахи, Марс използваше чара си. Валери принуждаваше хората да му се подчиняват, докато Марс печелеше политически дивиденти главно по пътя на убеждението. И, както сам признаваше, основната му задача бе да прогони страха от душите на хората. Страхът, който изпитваха от Валери Бондасенко…

— Чувствам се като сьомга — призна й той една вечер, след като тя го попита защо не се докосва до храната, която му беше приготвила. — Винаги плувам нагоре, срещу течението… Но въпреки усилията ми, Валери Денисович ще ме победи… Така, както побеждава всички… — потърси очите й, на лицето му се появи неспокойна усмивка. — Хората казват, че всичките му врагове почиват под Кремълската стена…

— Това са пораженски приказки — възрази Ирина.

— Тази вечер наистина се чувствам победен — въздъхна той.

— Но утре ще…

— Утре ще бъде различно, така ли? Това искаше да кажеш… — сви рамене и примирително промърмори: — Е, кой знае… Може и да си права…

Тя седна до него и хвана ръката му.

— Кажи какво се е случило.

— Не, няма смисъл. Прекалено потискащо е… За тази вечер ми стигат мрачните мисли. Ще излезем и ще се напием с подлютена водка, искаш ли?

Речено-сторено. Ирина го остави да говори на воля. Той имаше такова настроение, а тя искаше да го опознае още по-добре. Държеше се като прилежна студентка по време на лекции — попиваше и запаметяваше откъслечната информация за живота му с жаждата, с която би се готвила за държавен изпит.

Разказа й за родителите си, които продължаваха да живеят в Москва и които той посещаваше всяка неделя. Носел им лакомства от сорта на черен хайвер и балтийска херинга — храна, която те никога не биха открили по магазините. Разказа й за по-големия си брат, вече покойник, и за сестра си — омъжена, с три деца.

— Понякога си мисля, че най-щастлива от нас е именно сестра ми — каза той, докато пълнеше чашките е водка. — Тя води обикновен живот, грижите й са дребни, като на всички останали. Имаше проблеми с последното си дете, което се роди с шум в сърцето. Но сега всичко е наред, детето се оправи. Животът й е запълнен с любов и грижи за семейството. Те са всичко за нея, без тях е загубена…

Помълча известно време, очите му безцелно обходиха заведението.

— Знаеш ли, нещата около сестра ми бяха доста особени. Не бяхме близки, особено докато растяхме. Ние с брат ми бяхме неразделни, а тя — нещо като страничен човек, като враг… Нищо не споделяхме с нея, страхувахме се, че ще ни издаде на нашите… Затова изненадата ми беше огромна, когато, години по-късно, на погребението на брат ми тя се изправи до мен и започна да изброява всичките ни момчешки тайни. Знаела ги е през цялото време, просто защото е била далеч по-умна от нас. Но ги е пазела в себе си. Нашите тайни са били свещени за нея, въпреки че ние я изключвахме от игрите си и я подигравахме… Днес сме изключително близки. Изпитвам дълбоко удовлетворение, когато съм с нея, тя е единственият остров на разума в един безумен свят… Прозаичната й привързаност към обикновените неща — родина, партия, деца, които един ден ще се включат в строителството на социализма, — постоянно ми напомня за важността на делата, с които съм се заел…

Ирина искаше да го попита какви точно са тези дела, но навреме се овладя и отпи глътка лютива водка от чашата си. Започваше да става професионалист, вече знаеше кога да задава въпроси и кога да си държи устата затворена. Това беше инстинктът, който показва на великите военачалници точното време на решителната атака, предпазва ги от излишни загуби и осигурява крайния успех на операцията.

Атаката по принцип е акт, който води до разголване. Ирина знаеше, че времето за подобен риск все още не е настъпило. Марс не беше достатъчно уязвим, продължаваше да е нащрек, въпреки количеството водка, което беше погълнал. Бузите му поруменяха, очите му излъчваха неестествен блясък, но тя усещаше, че въпреки тези очевидни признаци за влиянието на алкохола, умът му продължава да функционира с трезва прецизност.