Ерик Лустбадер - Операция „Бялата звезда“ (Книга 1)

Двадесет минути по-късно червено БМВ 750 ги взе от Гинза. Натикаха ги на предната седалка, сложиха превръзки на очите им и запушиха ушите им с восъчни топчета. След известно време колата спря и двамата бяха прехвърлени на по-удобната задна седалка. После отново потеглиха.

Никой не говореше. Тори беше предупредила Ръсел да си държи езика зад зъбите и да не прави никакви жестове. „Стоиш и чакаш — каза му тя. — Каквото има да става, то ще стане.“ Ръсел не възрази. Още едно доказателство, че след Меделин е започнал да става нов човек. Сега седеше и мълчеше, колата стремително ги отнасяше към сърцето на Токио.

Нямаха никаква представа за посоката на движението, усещаха единствено ускоряването на мощния двигател и хода на времето. Тори познаваше града като петте си пръста, но пътуването им в момента приличаше на плъзгане по планински склон по време на снежна виелица. Безсмислено беше да търси познати знаци, всичко се сливаше в непрогледна бяла пелена.

„Къде бих се установила, ако бях на мястото на Хитасура, запита се тя.

Някъде из лабиринта от тесни улички, разбира се.“ Използвайки това заключение като отправна точка на своите догадки, тя се зае да разрешава изключително сложния ребус. Част от съзнанието й регистрираше времето, завоите и скоростта на движение, друга механично прехвърляше вероятностите. Знаеше поне три от убежищата на Хитасура, но си даваше сметка и за фактора време. Оябунът беше толкова хитър и предпазлив, че вероятно отдавна е сменил скривалищата си. Същевременно разбираше, че ако успее да разбере къде ги водят, може да им бъде безкрайно полезно в бъдеще. Особено ако Хитасура не подозира за разкритията…

Всичко това беше съществена част от занаята: да знаеш къде се намираш, дали си в компанията на приятел или враг… Особено сега, след предателството на Естильо. Тори беше разколебана, не вярваше на нищо и на никого. Предпазливостта е едно, но парализиращата параноя — съвсем друго. Човек трябва да знае в коя посока да скача, ако това се наложи… Или поне да вярва, че знае… Изчезне ли тази вяра, остава единствено голямата черна дупка, зинала да го погълне…

Лимузината рязко спря, Тори и Ръсел бяха изтикани навън. През цялото време на пътуването Тори не успя да се освободи от чувството, че са се движили в кръг. Но Гинза не беше територия на Хитасура, в това беше абсолютно сигурна. Значи са някъде другаде…

Насочиха се към стръмно стълбище, после ги принудиха да се наведат, вероятно минаваха през нещо като тунел. Позволиха им да се изправят и настоятелно ги побутнаха назад. Двамата започнаха да отстъпват, докато краката им опряха в нещо меко. Седнаха.

Превръзките над очите им най-сетне бяха свалени, восъчните тапи също. В същия момент прогърмя дизелов мотор, покритата каросерия се разклати и потегли.

Разбира се, въздъхна Тори. Наистина ги бяха разхождали в кръг, а сега се намираха в закрит микробус, който вероятно ги е чакал зад съседния, ъгъл. Хората на Хитасура са проверили дали не ги следят и едва след това са ги прехвърлили тук.

Тори примигна на слабата светлина и бавно се огледа. Намираха се в нещо, което наподобяваше миниатюрен хол. Седяха на ориенталски диван с шарена дамаска, пред тях имаше масичка за кафе от излъскани месингови тръби. В ъглите бяха монтирани махагонови поставки с китайски лампи от оризова хартия, пред тях бяха поставени удобни на вид плюшени кресла. На стената бяха окачени два доста сносни пейзажа. От цялата обстановка лъхаше на топлина и уют, въпреки липсата на прозорци…

— Къде сме, по дяволите? — промърмори Ръсел.

— В един микробус, който се движи — отговори звучен мъжки глас и двамата едновременно вдигнаха глави. В кабината се беше появил самият Хитасура — висок и строен японец с мургава кожа. — Разполагам с доста такива — добави той, а на лицето му изгря топла усмивка. — Използвам ги главно за преместване… Настанявам се тук на спокойствие, а под мен и над мен са вещите ми — надеждно опаковани в контейнери…

Хитасура влезе навътре и се отпусна в едно от плюшените кресла.

— Радвам се да те видя отново, Тори…

Би могъл да се нарече красив мъж, ако не бяха прекалено острите черти на лицето му. Очите му гледаха малко мрачно, носът му беше изострен, устата — строга. Отляво на шията му имаше виолетов белег, който пресичаше част от скулата му и завършваше при устата. Беше от тези, които някои хора получават по рождение.

— Хитасура-сан — поклони се официално Тори. — Позволи ми да ти представя Ръсел Слейд, мой приятел…