Ерик Лустбадер: Операция „Бялата звезда“ (Книга 1)

Ритникът му я улучи в горната част на таза, от устата й излетя вик на изненада и болка. В следващия миг връхлетя върху него с цялата сила на тялото си, ушите й някак приглушено регистрираха трясъка на изстрела.

Лицето на якудза пребледня, от устата му излетяха някакви несвързани звуци, бързо потънали в грохота на музиката. Тялото му омекна и започна да се свлича към пода. Върху мрамора плисна кръв, тъмна като листенцата на отровно цвете…

Тори се наведе и сложи пръст върху вената на шията му. В следващия миг вече си пробиваше път сред тълпата, влачейки Грег след себе си. Над главите им продължаваха да се разгъват фантастичните „оригами“, сенките в ъглите излъчваха странно синкаво-жълто сияние. Пред очите й се мяркаха и изчезваха напрегнати лица, никой не направи опит да ги спре.

Изскочиха навън.

— Хайде, да изчезваме! — напрегнато подвикна Тори.

Грег се поколеба.

— Но онзи тип е ранен, може и да умре — промълви той. — Мисля, че трябва да изчакаме…

— Той е мъртъв, Грег — извика Тори. — Нямаше пулс… Останем ли тук, със сигурност ще бъдем убити! Онзи беше якудза, един крайно опасен бандит!

— Но нали можем да обясним какво се е случило? — озадачено я изгледа Грег. — Те ще разберат, че…

— Местните фамилии разбират единствено от „гири“ — дръпна го тя. — А „гири“ означава дълг. Ще се чувстват длъжни да ни убият, разбираш ли? Хайде, не се бави повече, в името на бога! — Успя да го раздвижи, входът на „Изстискания лимон“ остана назад. — Трябва да тичаме!

Кой уби бандита с демона на китката? Тори или Грег? Или пък сам е произвел фаталния изстрел? Това си остана загадка. Но смъртта му без съмнение настъпи от огнестрелна рана.

— Фантастично! — възкликна Грег, когато най-сетне се настаниха в някакво малко заведение на Китасенжу. — За пръв път те виждам в действие, Тори! Никога досега не си ме защитавала, винаги е било обратното…

— Глупав инцидент и нищо повече! — раздразнено отвърна тя. — Би трябвало да го избегнем!

— Но не го избегнахме, нали? — изгледа я той. — Това е животът — пълен с неочаквани номера! Част от тях е присъствието ми тук — в непозната страна с още по-непозната култура… Съдба… Карма… Нали така казват местните?

— Ако не беше тръгнал да сваляш онази мадама, това едва ли щеше да…

— Не, не — махна с ръка Грег. — Щеше да стане, така е било писано… Съдбата пожела да ми покаже нещо, което е трябвало да видя…

— Какви ги дрънкаш, дявол да го вземе! — ядоса се Тори, все още под влиянието на шока. Никога не беше обичала револверите, а сега направо не можеше да ги понася. Погледна брат си над мръсната покривка и веднага забеляза нова, но едновременно с това странно позната светлина в ангелските му очи. Така светеха те в онзи далечен следобед, когато лицето му бавно изплува от водните дълбини… Когато тя го беше натискала надолу със собствените си ръце…

Имаше чувството, че стрелбата го беше галванизирала. Не, това не е точната дума… По-подходяща може би е друга… Да, точно така… Брат й беше в състояние на радостна възбуда. „Нима е възможно, смаяно се запита Тори. Нима подобни низки и аморални страсти могат да виреят в душата на златното момче, избраника на нацията, астронавта на НАСА?“ Не, за Грег това е изключено! Но доказателството за противното беше пред очите й…

— Нима не разбираш? — погледна я той. — Не може да бъде, Тори. Ти си мистикът в семейството… Нали затова реши да учиш тук? Аз съм прагматик. Математик и пилот, който скоро ще кацне на Луната… Но преди всичко това да се случи, аз дойдох тук, при теб! — очите му се втренчиха в нея. — Не разбираш, така ли?

— Не.

— Добре тогава — въздъхна Грег. — Ще ти призная нещо. Имаш право на това, особено след като ме защити… Освен това сме толкова пияни, че нищо вече няма значение — напълни гърдите си с въздух и бавно започна: — Предполагам, че никога не си се съмнявала в обичта, която изпитвам към басейна, към гмуркането…

— Естествено — кимна Тори. — Там ти беше в стихията си.

— Невинаги — поклати глава Грег. — Знаеш ли, аз никога не съм обичал скоковете във вода… Никога! Татко ме принуди да скачам, накара ме да се чувствам засрамен… Изпитвах панически страх от трамплина… Една вечер татко ме качи на колата и ме закара на олимпийски басейн в Лос Анджелис. Съвсем наскоро беше завършил осветлението на комплекса и имаше достъп навсякъде…

Хвана ме за врата и ме качи на най-горната площадка на кулата. Разбрал какво се иска от мен, аз се разревах от уплаха. Много вода изтече оттогава, но все още ме е срам, като си спомням… Бях толкова уплашен, че почти се подмокрих…