Ерик Лустбадер - Операция „Бялата звезда“ (Книга 1)

„Защо си припомням тази случка, запита се Тори, отпусната в кафенето срещу Ръсел Слейд. Вероятно защото искам да избягам от емоциите, които разтърсват душата ми в момента, да блокирам хода на мислите си в нежелана посока…“ Имаше чувството, че тогава, втренчила се в бледото лице на Грег, тя за пръв път усети мъчителното желание да погледне смъртта право в очите…

Макар и ужасна, тази мисъл заслужаваше вниманието й. Не се задълбочи в нея само поради присъствието на Ръсел Слейд. Въпреки че на онази арена в Картечния град и двамата се бяха изправили именно срещу лицето на смъртта… Попречи й и споменът за инцидента по време на полета. Отказът му да се възползва от слабостта й, да нанесе решителния удар. Вместо това я беше прегърнал, беше направил опит да я успокои…

Спомни си за предишното си посещение в Токио. Преди десет години, доста по-различна от сега. По-млада, по-дръзка, а може би и по-умна, въпреки уязвимостта. Беше самоуверена, сигурна в своите способности. Дори през ум не й минаваше, че ще познае вкуса на загубата, че може да се изправи срещу смъртта.

Грег дойде да я посети, един от редките случаи, при които успя да отскочи до Япония. Живееха в коренно различни светове, но връзката помежду им беше все така здрава. И двамата бяха в разгара на тежко обучение, и пред двамата стоеше ясно определена цел — да усвоят огромния поток информация, да се научат да го използват за целите си. Бяха хора, които по великолепен начин управляват умствените и физическите си качества, постепенно откриваха колко ценен е синхронът между тях.

Чуваха се рядко, още по-рядко се виждаха. Но продължаваха да са близки. Това вероятно дължаха на родителите си, които цял живот ги бяха принуждавали да търсят съюз един с друг, заедно да се борят с натиска в Градината на Диана…

Излязоха да пийнат по нещо. Никой от двамата нямаше подобни навици, но шансът да се откъснат от желязната дисциплина на живота се оказа твърде изкусителен. А Тори, съвсем по японски, вярваше че истинските чувства могат да се изразяват единствено под влиянието на алкохола. В такъв момент всичко може да бъде простено, човек не се чувства неудобно, не се срамува да покаже слабостта си…

Обикаляха заведенията на Токио до малките часове на нощта и неусетно се озоваха в мрачните и доста опасни части на града, далеч от туристическия поток. Всъщност не беше неусетно, а съвсем съзнателно. И двамата нямаха нищо против да се докоснат до истинската опасност, да изострят сетивата си. Това беше едно особено чувство, нещо, което Тори не успя да анализира дори по-късно, пречупено през призмата на времето. Отначало беше убедена, че отговорност за неоправдано агресивното им поведение носи Грег — пилот на НАСА и бъдещ астронавт… После изведнъж осъзна, че самата тя излъчва агресивността, а Грег просто я следва. И нещата се промениха.

Цял живот беше следвала Грег. В спорта и математиката, в учението и специалните упражнения. Такава беше волята на баща им. Елис Нън искаше да бъде сигурен, че Тори ще получи добра подготовка за изпитанията на живота. „Ако бъдеш достоен съперник на брат си, ти ще се справиш и с всички останали, казваше й той. За това не се оплаквай, не се опитвай да се измъкнеш. Правя ти услуга, каквато моя баща никога не ми е правил…“

Естествено, това съперничество й носеше непрекъснати провали. Грег беше „златното момче“, отличник не само в математиката и спорта, но и във всичко останало. Това обаче не й пречеше да се бори до край, да надминава себе си. Просто не й достигаше ниво. Грег посрещаше изпитанията на Елис Нън с горда насмешка и ги преодоляваше като на шега, докато Тори откровено ги ненавиждаше…

В крайна сметка избяга отвъд Пасифика, чак в Япония. Сякаш имаше нужда да бъде максимално далеч от живота, който я принуждаваха да води. Но пътуването през океана беше нещо повече от бягство. Привличаше я загадъчният живот на тази страна, чувстваше се като Одисей пред Острова на сирените, в душата й бушуваше океан от чувства, сред които доминираше любопитството. Казано с две думи, Тори беше родена за Япония, както и Япония за нея…

Железният аскетизъм, който властваше в школата за бойни изкуства, й предложи така желаното облекчение. Той беше толкова далеч от светския блясък и парите, от непрекъснатия стремеж за притежание, който демонстрираха родителите й, че през първата седмица от пребиваването си там Тори почти хълцаше от възторг. Отпусната върху твърдия футон след труден, запълнен с физически и психически упражнения ден, тя гледаше луната и звездите, а душата й се изпълваше с непознат покой.