Ерик Лустбадер - Операция „Бялата звезда“ (Книга 1)

— Как да кажа, приятел… — проточи той. — Но ако успееш да мобилизираш в екип необходимата бройка гениални умове, като нищо можеш да създадеш реактор колкото средно тежка туристическа раница, с чиято помощ можеш да получиш практически неограничена енергия — на лицето му се появи мрачна усмивка, очите му опипаха смаяните лица на посетителите. — Какво ще кажете за такава играчка, драги?

— Пресвети боже! — промърмори след известно време Ръсел. — Тръгваме да разследваме едно убийство, разкриваме международна мрежа за контрабанда на кокаин, а сега се натъкваме и на заговор за създаването на портативен източник на енергия с огромна мощ… Представяш ли си, Тори? Един ядрен реактор, който можеш да носиш на гръб!

— Представям си, при това много добре — неволно потръпна Тори. — Представям си и чудовищата, заети с неговото създаване!

— Лабораторните анализи на Деке доведоха и до друго любопитно разкритие — подхвърли Ръсел. — Оказа се, че кокаинът, който Естильо произвежда в джунглата на Колумбия, има съвсем нормален състав и няма нищо общо с наркотика убиец на японците. Нещо, което все пак носи известно успокоение, нали?

— И така може да се каже — неохотно отвърна Тори.

Седяха до прозореца на двуетажен „кисатен“ — едно от тридесетината хиляди подобни кафенета, пръснати из Токио. Отвъд стъклото кипеше оживлението, което в търговския център Ропонги не секва нито за миг. Декорът беше футуристичен както вътре в кафенето, така и навън…

Розови панели придържаха яркочервени неонови тръби по стените на „кисатен“, под тяхната светлина се виждаха скулптури от никелиран метал, изобразяващи дръвчета бонзай и жерави в полет. Стари символи, намерили място в модерна среда. Сякаш при своя решителен скок в бъдещето японците бяха решили да вземат със себе си останките от миналото…

Хората зад витрината носеха странни, футуристични дрехи, които повече приличаха на театрални костюми. Ръсел отбеляза, че всички без изключение бяха почти безцветни — черни, бели и в различни нюанси на сивото — така полите, саката и блузите понасяха по-добре футуристичните кройки и, подобно на металните скулптури в заведението, излъчваха свой, особен колорит…

— Защо всичко в Япония е символ, Тори? — попита той.

— Не е трудно да се разбере — отвърна Тори. — Японската привързаност към символиката е тясно свързана с националните им културни традиции. Казваш едно, вършиш друго… Много хора, събрани на прекалено тясно пространство… Поради честите земетресения къщите се строят предимно от дърво и оризова хартия — така възстановяването им след поредния трус не представлява трудност. Но всичко това е за сметка на уединението, на възможността да останеш сам със себе си… Опитвал ли си някога да споделиш с някого нещо интимно в помещение със стени от хартия? Недей, няма смисъл…

Всички в Япония са пред очите на околните, всички са свързани помежду си в дадена социална прослойка. В подобно обкръжение е съвсем нормално да възникне сложна система на протоколни любезности, а тя от своя страна изисква символиката — единствен начин за идентификация на различните социални групи.

— До тук всичко ми е ясно, кукличке — рече Ръсел и тя неволно отговори на усмивката му. — Но ако човек рече да се вгледа в тези символи, той бързо открива, че в тях липсва смисъл…

— Точно така — кимна Тори. — Ако обаче се научиш да мислиш като японец, това няма да ти прави впечатление. Всички се възхищават на видимото, но малцина му вярват. Спазва ли се протоколът, няма значение какви мисли ти минават през главата. При тези обстоятелства е по-добре символите да бъдат безсмислени — така няма опасност от конфузии.

„Аз също съм японка по душа, помисли си тя. Въпреки че бърборя като университетски преподавател, у мен се крие именно тяхната култура. Говоря и се слушам, но Ръсел вижда единствено обвивката, лъскава и непроницаема. Покажа ли му какво се крие под нея, ще изпадна в конфузно положение.“

От известно време напразно се опитваше да постави чувствата си под контрол. В мига, в който видя Ръсел на арената — изправен пред могъщия звяр и близката си смърт, нещо в душата й щракна и се прекърши. Даваше си ясна сметка, че се втурна да му помогне не заради собственото си достойнство, не дори заради някакво чувство на вина…

Да не говорим за случката по време на полета, когато Ръсел й помогна да изтръгне от себе си болката от изгубеното доверие в Естильо… Беше убедена, че той ще я накаже за проявата на чувства, ще я натика още по-дълбоко в несигурността, ще я накара да си зададе неизбежния въпрос: нима е сбъркала, като се доверява на хора, с които е градила приятелски отношения в продължение на години? Бавно и с безкрайно търпение тънката паяжина на приятелството се беше прокъсала, сърцето й кървеше. Нима това не беше най-удобният момент за Ръсел Слейд да я смаже? Да й нанесе решителния удар, да й отнеме инициативата веднъж завинаги? Твърдо вярваше, че именно тук се крие слабостта на Ръсел: той беше истински маниак по отношение на инициативата, вбесяваше се от факта, че Тори има възможността да ръководи по свой начин мисията.