Ерик Лустбадер - Операция „Бялата звезда“ (Книга 1)

Всичко се промени в онзи кратък, наситен с електричество миг на близост. Една врата беше отключена, нищо на този свят вече не беше в състояние да я затръшне пак. Светът се промени — поне този свят, който познаваше Ръсел Слейд. А през следващите няколко дни ще му се наложи да определи отношението си към него…

Токио. Бяха прелетели почти петнадесет хиляди километра по трансатлантическия маршрут. На три пъти кацаха за гориво — в Картахена, Санто Доминго и Франкфурт. Още не бяха преминали митническите формалности и в душата на Ръсел се появи чувството, че е извънземен, озовал се внезапно на непозната планета. Японците притежаваха странното качество да те държат на почетно разстояние, проявявайки изключителна любезност. Владееха го до съвършенство, човек бързо разбираше, че е попаднал в пълна изолация. Всичко наоколо е форма, лишена от съдържание. Сякаш цялата страна участва в гигантска постановка на националния театър „Кабуки“…

Усмивки без смисъл и значение, фалшиви поклони, „да“, което на практика означава „не“, пристрастяване към незначителните детайли по време на важни разговори… Нима на света има друг толкова притворен народ? Нима може да съществува по-изтънчена култура на двуличието? Тези въпроси се въртяха в главата на Ръсел, докато колата им бавно пълзеше по задръстената магистрала, свързваща летище Нарита с центъра на Токио. „Вероятно китайската, отговори си с въздишка той. Но китайците, доброволно или не, се бяха изключили от международната игра за дълги години напред…“

— Направо при Хитасура ли отиваме? — попита на глас той.

— Не — поклати глава Тори. — Мисля, че ще бъде по-благоразумно, ако преда това научим нещо повече за този хафний… В случай, че Хатасура действително се окаже купувачът на Естильо, аз бих искала да се срещна с него максимално подготвена…

За пръв път от много време насам Ръсел беше напълно съгласен с нея. И с изненада откри, че това чувство съвсем не е неприятно.

— Тоя Деке е малко смахнат — каза Тори.

— Колко малко? — стрелна я с поглед Ръсел.

— Сам ще прецениш — отвърна Тори и започна да се спуска по плъзгавите стъпала. Намираха се в старата част на Щинжуку, сред невъобразим лабиринт от тесни улички и малки дюкянчета. Слънцето отдавна беше изгряло, но работилницата за татуировки тънеше в полумрак. Светлината стигаше дотук само като отражение, някаква безцветна маса.

Ръсел започна да оглежда мострите, окачени по стените.

Феникси и дракони, змии и демони, страховити бойци от историята, бълващи огън чудовища от митологията… Всички бяха изрисувани старателно, до най-малки детайли. Приличаха на рекламните пана по жилищните блокове и край магистралите — ярки и контрастни под светлината на мощните луминесцентни лампи.

Над работната маса се беше навел японец, който изглеждаше като тийнейджър, но годините му несъмнено бяха доста повече. Хвърли кратък поглед към новодошлите и продължи да обработва гърба на някакъв едър тип, който се беше проснал по очи. Прическата му стърчеше на всички страни в стил пънк, ръцете му бяха оплескани с мастило. Носеше сандали и бермуди за сърф, на гърба на късата му тениска пишеше „ВОЛЕЙБОЛЕН КЛУБ ПЕПЪРДАЙН“.

— Привет, кукличке — промърмори той, без да вдига глава.

— Как си, Деке?

— Кофти — промърмори онзи, натопи няколко заострени клечици в мастилото и ги заби под кожата на клиента. Движенията му бяха точни и сръчни като на истински майстор. — Както винаги…

Тори се изправи до него.

— Имам един проблем, Деке…

— Разрешаването на проблемите е моята стихия, кукличке.

Тори му показа матираното топче в найлоновото пликче.

— Искам всичко, от А до Я — рече тя.

Пънкарят мълчаливо кимна и тя пусна пликчето в джобчето на бермудите му.

— След един час — промърмори Деке. — Току-що отворих… — Работното му време беше малко странно — от обяд до малките часове на следващия ден. Ръцете му отново повториха операцията с оцветените клечици. — През това време иди да изпиеш някой шейк, клиентите ми се изнервят от куклички като теб…

Върнаха се точно след час, но работилницата беше пуста.

— Къде изчезна твоя пънкар? — подозрително се огледа Ръсел. — Да не би да ми е отмъкнал мострата?

— Територията на Деке се простира чак до пресечката — отвърна Тори. — А лабораторията му е тук, в задната част на магазина.

— Не е ли млад за сложни лабораторни анализи? — изгледа я със съмнение Ръсел. — Искам да кажа, че като нищо може да си подпали пелените…