Ерик Лустбадер - Операция „Бялата звезда“ (Книга 1)

Ръсел ясно усещаше топлината на тялото й, онази особена комбинация от нежност и твърдост, която не притежаваше никоя друга жена на света. В душата му нещо помръдна, сърцето му ускори ритъма си. Това го накара да тръсне глава и да се наругае за глупостта.

„Как е възможно?!“, почти се задави от гняв той. Гняв към самия себе си. „Но тя е беззащитна, безсилно отпусната в ръцете ми… Силната и неустрашима Тори Нън, жената легенда! Ето я тук, в прегръдката ми. Така, както би мечтал да я види всеки мъж…“ Не, тук нещата опират до друго… В душата му напираха нови, напълно непознати емоции. Той се бореше с тях, бореше се със самата си същност. И вероятно заради това не знаеше какво трябва да стори…

Усещаше с невероятна острота докосването на златистите й коси, тук-там зацапани от кръвта на ужасния звяр, който беше убила. Пред очите му отново изплува стегнатата й фигура, прескочила предпазната ограда на арената и устремила се към бика.

Виждаше деликатната извивка на скулата й — подобна на майчината, но едновременно с това безкрайно различна…

Клепачите й помръднаха и погъделичкаха кожата на шията му. Дишането й стана равно и дълбоко, ударите на сърцето й излъчваха приятна топлина… Пред очите му отново блесна дългият нож, потънал във врата на звяра с ловкост, на която би завидял всеки тореадор. Господи!

До този миг Ръсел не си беше давал сметка какво означава истинският ужас. И този миг го промени, той беше сигурен в това. В мига, в който го обля топлата кръв на животното — свидетелство както за смъртта на противника, така и за собственото му оцеляване, той изведнъж проумя онази проста истина, която му се беше изплъзвала през стотиците безсънни нощи, прекарани в оперативния център на „Алеята“.

Най-сетне изпита на собствен гръб какво означава да тикнеш главата си в черната и воняща дупка, да потънеш в смразяващ кръвта мрак и да се изправиш пред собствената си същност — гола, озъбена, противна… Клатушкайки се между живота и смъртта, той усети как пада лустрото, с което упорито се беше покривал през целия си съзнателен живот. До този миг беше твърдо убеден, че това лустро е непробиваемо, една съвършена смес от ум, цивилизованост и изтънчена интелигентност. Онази смес, която е неразделна част от качествата на човек, достоен за поста директор на „Алеята“…

Сега обаче разбра, че вече не би могъл да понася живота, който беше изграждал внимателно в продължение на години. Вече не искаше да бъде марионетка в ръцете на Бърнард Годуин — човека, пред когото дълбоко се прекланяше. Човека, който го притежаваше изцяло…

Равносметката изплува в главата му бавно, но съвършено категорично: беше предизвикал Круз, за да опровергае Бърнард Годуин, а едновременно с това да се покаже на Тори в нова светлина. Но това го беше тласнало в опасна посока, беше го принудило да погледне в очите на смъртта. Така и трябваше. Той вече не можеше да понася онзи Ръсел Слейд, детето — чудо, всемогъщия директор на една още по-могъща организация. Защото вътре в себе си беше изпълнен с дълбока нерешителност и чувство за малоценност, майсторски подхранвано от Бърнард Годуин. Всемогъщ директор — да, но не и оперативен агент, един от онези, които Годуин беше създал направо тук, на бойното поле… Нали именно това бе причината за парещата ревност, която винаги беше изпитвал по отношение на Тори? Да, така е. Ръсел Слейд винаги е бил точно това, за което го беше подготвял Бърнард Годуин. Една послушна марионетка в ръцете му…

Истината беше непоносима, караше го да се черви от срам. Защото, назначавайки го за директор, Годуин беше съумял да задържи цялата власт в ръцете си, да прокарва своите идеи където и когато трябва. А сам да се оттегли в сянка, възприемайки незначителния пост на съветник…

Усети ръцете на Тори около тялото си, почувства натиска на мускулите й и изведнъж, нещо се счупи. Сведе глава надолу като смъртно ранен бик по време на корида, затвори очи и потърси устните й със своите.

Това беше един напълно неосъзнат акт. Дълбоко разтърсен от разкритията си, Ръсел едва ли си даваше ясна сметка какво върши. Но устните на Тори се разтвориха под натиска му, езиците им се преплетоха.

— Не! — рязко се отдръпна Тори. — Моля те!

Ръсел се учуди не толкова на красивите й очи, колкото на факта, че едва сега ги забелязва. Бяха фантастични като безценни камъни — блестящи и прозрачни като изворна вода. Сини, но не съвсем… Всъщност зеленикави… Една тайнствена врата, която копнееше да открехне.