Ерик Лустбадер - Операция „Бялата звезда“ (Книга 2)

Баба беше здрава селска жена: с железни ръце, яки крака и блестящи от жизненост очи. Ирина не помнеше да е излъчвала миризма на картофи и зеле, дори когато се гушеше в прегръдките й, с издут корем от сладкишите й, сънливо притворила очи под приспивната й песничка…

През лятото откри голям и лъскав зелен скакалец, който се беше заселил в печката. Бащата на Ирина се опитваше да го убие, но баба го пазеше.

— Скакалците носят щастие, особено когато попаднат в кухнята — твърдеше тя. — Те умеят да разговарят. Да, малката ми, точно така… Скакалците казват кога е време за сеитба, кога трябва да започне жътвата… Много полезни насекоми!

Баба умря и всичко се промени. Бащата на Ирина получи назначение в нова, по-модерна ядрена централа, семейството се премести в Москва. Отдавна успяла да превърне скакалеца в жива играчка, Ирина го взе със себе си. Но животинката умря по време на пътуването. Вероятно защото в Москва нито се сее, нито се жъне…

През процепите на капаците се промъкваше червеникава слънчева светлина. В малкото апартаментче се появи студентката, която Ирина беше наела да се грижи за майка й.

— Опашките са толкова огромни, че човек трябва да спи на улицата — оплака се момичето и сложи мизерните покупки до умивалника. — Освен това в магазина никога няма това, което ти трябва! Чудя се има ли смисъл човек да излиза на пазар…

— Тя е по-зле — подхвърли Ирина.

— Не съм виновна — сви рамене студентката и започна да разпределя покупките по лавиците на бюфета и в малкия хладилник. — Лекарството й е дефицитно — сложи вода за чай и добави: — Но, честно казано, тези хапчета изобщо не й помагат… Няма никаква представа къде се намира и какво става около нея. Ако питаш мен, по-добре е да умре…

— Но аз не те питам! — сопнато отвърна Ирина.

— Исках да кажа, че това не е живот, а наказание — забързано се оправда момичето, вдигна чайника и попари едро нарязаните листенца на черния руски чай.

— Яла ли си някога пица? — изведнъж попита Ирина.

— Какво?

Ирина се вгледа в равнодушното лице на момичето, опитвайки се да открие в очите му онези одухотворени искрици, които виждаше на всяка крачка в Кеймбридж.

— Нищо, нищо — побърза да отвърне тя. — Пий си чая… Не те обвинявам за нищо. Състоянието й се влошава и това е всичко…

— Всичко се влошава — промърмори навъсено студентката и й обърна гръб.

Очите на Ирина се местеха от момичето към спящата старица, в съзнанието й отново изплува споменът за зеления скакалец. „Болна съм, въздъхна тя. Болна съм от неизвестна болест, която бавно изсмуква живота от тялото ми. Трябва да предприема нещо, докато все още имам пред себе си сезони за сеитба и жътва…“

Прозрението отекна в главата й със силата на пушечен изстрел. Изведнъж разбра защо е толкова важно да осъществи контакт с „Бялата звезда“. Не за да помогне на Марс, не за да задържи Валери (макар че тези мотиви имаха своята валидност и сега). Трябваше да се свърже с „Бялата звезда“ заради себе си.

Вече знаеше как да реагира на мрачното чувство, че живее в затворническа клетка. Чрез свободата. Не трябва да търси онази свобода, която получава самотникът, прекъснал всякакви връзки със себеподобните си. Нужна й беше друга свобода. Тази, която се разпростира над всички, която ще прогони потисничеството в родината й.

Пътят към нея минаваше през „Бялата звезда“. Само с помощта на нелегалната организация тя ще може да открие своя път към Америка. Към Кеймбридж, към свободните теории и философии, към свободата на личния избор…

Да, „Бялата звезда“, въздъхна тя. Единственият път към рая…

— Ето я — каза Марс Волков от вътрешността на черната чайка. — Приберете я.

Заповедта беше дадена по мобифон, изпълнителите се оказаха трима цивилни, изскочили от сянката на близкия вход.

Двама от тях застанаха от двете страни на Наташа Маякова и стиснаха китките й, а третият мина зад нея.

— Какво става? — стреснато попита Наташа. — Какво искате?

— КГБ — обяви онзи зад нея. — Запазете спокойствие.

Марс видя как при тихо прошепнатите думи очите на Наташа се разшириха от страх. Сърцето му потръпна от удоволствие. Понякога чуждият страх е по-приятен и от най-пикантните деликатеси…

Цивилните доведоха Наташа при чайката. Единият отвори вратичката, натисна тавата й надолу и я бутна вътре, после се настани до нея, принуждавайки я да се притисне в Марс. Онзи, който й прошепна страшните думи, седна отпреди чайката рязко потегли.