— Марс! — зяпна Наташа, опитвайки се да възстанови равновесието си. — Не беше необходимо да си толкова мелодраматичен! Къде ме водиш?
— На „Любянка“.
„Интересно е да се наблюдава как смелостта напуска душата им, помисли си той. Всички реагират горе-долу еднакво, разлика има единствено в степента на самообладанието им.“
— Напоследък правиш доста пакости, Наташа — подхвърли той. — Много съм ядосан.
— Кое ти дава право на този бащински тон?
— Ето това — отвърна Марс и рязко я зашлеви с опакото на дланта си. Главата й отскочи назад и се удари в облегалката.
— Господи! — смаяно изохка тя. — Как е възможно да си такова животно?!
— Всички сме животни, Наташа — отвърна той. — Включително и ние с теб… — Очите му с интерес наблюдаваха как от сцепената кожа под окото й започва да се процежда кръвта. — Ти ръфаш корема на държавата и забравяш, че има правила… А държавата изисква подчинение от всички, включително и от теб. Ако някой ден аз се окажа в твоето положение, мен също ще ме откарат на „Любянка“…
— Какви гадости, Господи! — гневно отвърна тя. — Ние с теб сме като деня и нощта! Защото, за разлика от мен, ти си от КГБ! Питаш се откъде зная това, нали? Героя ми каза, макар че нямам представа откъде черпи информация в онзи воден затвор, подложен на експерименти като опитно свинче. Ти с положителност не си му признал подобно нещо, нали? Прекалено коварен си, за да допуснеш подобна грешка. Надяваше се да играеш ролята на добрия вуйчо, не е ли така? „Отпусни глава на рамото ми, синко, а после ми разкажи всичко…“ Това е твоят стил. Но Героя не се хвана на въдицата ти, аз също… От теб се излъчва противната воня на КГБ, независимо че се опитваш да я скриеш под фалшива сърдечност… Като всички останали от твоята порода и ти изпитваш перверзно удоволствие, когато се разпореждаш със съдбите на хората. Браво, другарю Волков! Дерзай!
— Ясно — кимна сякаш на себе си Марс. — Със сигурност си въобразяваш, че онзи ангел пазител, който те отърва след глупостите в Ню Йорк, продължава да те закриля и сега. Избий тази глупост от главата си, Наташа. В момента съм зает именно с твоя ангел пазител и скоро ще го лиша от всякаква власт. Той все още не знае това, но вече е готов да изпадне в немилост. А когато това стане, изведнъж ще разбере колко дълъг и болезнен може да бъде пътят към ада…
Черната чайка зави зад ъгъла и плавно се плъзна по площад „Дзержински“. Последният поглед на Наташа към външния свят попадна върху ъгъла на улица „Киров“ — там, където някога се издигаше Храмът на Богородицата от Гребньов, отдавна разрушен от комунистите…
После тежките врати на „Любянка“ се затръшнаха зад гърба й, мрачният затвор я погълна като хиляди преди нея. Насреща, от другата страна на площада весело блещукаха светлините на „Детский мир“ — най-големия магазин за играчки в Москва.
Наташа Маякова беше съблечена гола, лишена от лични вещи и запратена в килия два на два, облечена в груб раиран халат. Тук прозорец липсваше, светлината идваше от силна крушка, скрита в метална решетка на тавана. Включи се почти едновременно с влизането й в килията, веднага след като тялото й се отпусна на грубия нар, скован от голи дъски. Тя се извърна към стената и прикри очите си с длан, но светлината я настигна и там — силна, режеща, безкомпромисна…
В килията беше ужасно студено и Наташа започна да трепери. Би трябвало да е гладна, но не беше. Студът доведе умората, но режещата светлина й пречеше да затвори очи. Умът й решително отказа да заспи, тялото й рязко се надигна до седнало положение, зави й се свят.
Облегна гръб на стената и затвори очи. Чуваше тревожните удари на сърцето си, тласъците на кръвта във вените си. Тикна крака под себе си в опит да се стопли, в същия момент светлината угасна. Унесе се в дрямка, но лампата отново се включи. Очевидно това беше част от обработката й. Скоро главата й се замая, а тя самата изпадна в онова особено и малко безразлично състояние, което в обикновени условия би могло да се нарече сънливост.
След известно време (минути, часове?) вратата се отвори и я измъкнаха от килията. Стана в периода на изключено осветление и тя така и не разбра дали беше заспала, или просто дремеше в очакване на режещата светлина. Качиха я три етажа по-горе и я бутнаха в стая за разпити. Зад грубата дървена маса седеше Марс Волков, пред него лежеше разтворена папка. Столовете бяха само два, единият беше зает от Марс. Наташа се отпусна на другия.
Читать дальше