Ерик Лустбадер - Операция „Бялата звезда“ (Книга 2)

— Мога да ви докажа, че всичко е истина!

— О, стига вече, господин Ясувара! — раздразнено повиши тон Големия Езо. — Нима очаквате да повярвам на новите ви лъжи? — очите му не пропуснаха да отбележат заплашителната стойка на Кои, готова за действие.

— Моля ви!

Това не беше вик, беше стенание. Дивият блясък в очите на Йен Ясувара беше по-сигурен дори от детектор на лъжата.

Големия Езо не пропусна да се възползва от драматичния ефект на мълчанието. Най-сетне главата му бавно кимна, гласът му прозвуча хладно и клинично:

— Добре, господин Ясувара. Давам ви един последен шанс, надявам се, че ще го използвате по най-добрия начин…

Прогнилите капаци на прозорците бяха затворени, стаята вонеше на йод и болести. Ирина се забави за миг на прага на едностайното жилище в масивната сграда на „Садово-Черногрязкая“, която беше устояла дори на бомбардировките по време на Втората световна война. Умът й изведнъж се изпразни от съдържание, не помнеше дори колко е часът и защо се е озовала тук.

После тръсна глава и влезе. Очите й постепенно свикнаха с полумрака и видяха очертанията на съсухрената фигура върху стария люлеещ се стол с кожена тапицерия, който някога беше принадлежал на „бабушка“. Ивици неясна светлина падаха върху кокалестото рамо и ревматично свитите пръсти, легнали в скута. Напълни дробовете си с въздух и каза:

— Здравей, мамо.

— Евгений, ти ли си?

— Аз съм, Ирина — отвърна тя, пристъпи напред и коленичи до стола.

— Отдавна не си се прибирал, Евгений — строго рече старицата. — Къде се губиш толкова време, лошо момче?

— Мамо! Аз съм Ирина, твоята дъщеря!

— Моята дъщеря? — съсухрената глава леко помръдна, разкривайки мрежа от дълбоки, болезнено очертани бръчки. — Аз имам ли дъщеря? — главата бавно се поклати. — Не си спомням…

Ирина протегна ръка и взе кутията с талк от прозоречния перваз. Натопи пръсти в нея и бавно разтърка сухата като пергамент кожа на майка си.

— Това мирише добре, Евгений — усмихна се старицата. — И ми напомня за моята майка… Тя винаги миришеше на варени картофи и зеле… Дори след баня пак си миришеше на варени картофи и зеле… намразих тази миризма, не исках никога да мириша така… — клепачите й потрепнаха и се затвориха. — М-м-м… Хубаво…

После очите й изведнъж се разтвориха, ченето й рязко изщрака:

— Господи, Света Богородице! Какво са ти сторили, Евгений?! Върху снега има кръв! — гласът й премина в протяжен вопъл: — О, не! Не ме оставяй, Евгений! Моля те, не ме оставяй!

— Тук съм, мамо — промълви Ирина и успокоително погали косите й. — Нищо не може да ме откъсне от теб!

— Да, да — бързо се успокои старицата. — Така и трябва да бъде… Момчето има нужда от майка си. Тя го закриля, пази го от лошите неща, които могат да му сторят хората… Моят Евгений! — Клепачите й отново се спуснаха, миг по-късно вече спеше. Главата й се притискаше към топлата длан на Ирина.

Дълго време останаха така. Лицето на майка й придоби ведър и спокоен вид като на безгрижно дете. „Какъв кръговрат е животът, Господи, въздъхна Ирина. В края на дните си старците се отърсват от всичко научено и отново се превръщат в деца…“

За миг си позволи да се върне обратно през огледалото, да напусне непрогледния мрак на новата си същност, за да хвърли поглед върху болезнено познатия ужас на досегашното си съществувание. Загледа втренчено извивката на майчините устни, очертанията на носа и брадичката. И изведнъж откри, че именно тях беше харесвала и на собственото си лице… Но в тях не виждаше бъдещето си, не съзираше пръста на съдбата. Не, това няма да бъде нейният край, тъй като вече беше поела по друг, съвършено непознат път… Всички сме от плът и кръв, помисли си Ирина. Всички си приличаме. Но желанията на душата ни правят безкрайно различни…

В паметта й бавно изплуваха думите на Наташа: „От къде съм се появила? Кои са родителите ми, имам ли баба и дядо?“ Повечето хора знаят това почти от деня на раждането си… „И аз го знам, но какво от това, въздъхна Ирина. Сега съм сираче, също като Наташа. Майка ми не ме познава. За нея съм мъртва… Не, дори по-лошо — никога не съм съществувала…“

Помнеше баба си по един и същ начин: зачервена и възбудена, свещенодейства под жълтеникава крушка в кухнята, във въздуха се носят приятни миризми. На върха на пръста й винаги имаше нещо вкусно за Ирина. Детето опитваше и молеше за още, а баба се смееше. Никога не й отказваше, топваше пръст в тенджерата, духваше храната и я подаваше на внучката си…