Ерик Лустбадер - Операция „Бялата звезда“ (Книга 2)

Ирина се замисли.

— Ти си един вид бежанец, нали? — попита след известно време тя. — Нещо ти се е случило там, горе… Сякаш си отворил вратата към една нова реалност и мястото ти вече не е тук, между нас…

— Точно така! — възкликна Одисей. Чертите му изведнъж се смекчиха и придобиха нов, далеч по-човешки израз. Сякаш дефиницията на Ирина успя да стопи отчуждението и той престана да прилича на многократно увеличено телевизионно изображение.

„Не би трябвало да разбирам всичко това, но го разбирам, помисли си Ирина. Нима в дъното на недоволството ми от живота лежи чувството за променена реалност? Нима съм бежанец като Одисей? Живея в една реалност, но същността ми се намира в друга? Всичко това е напълно логично, макар че едва ли бих мота да го обясня с прости думи. О, Господи, потръпна тя. Дано наистина сме сами тук! До какви заключения би стигнал онзи, който подслушва подобен разговор? Вероятно ще реши, че и двамата сме луди.“

В очите на Одисей проблеснаха сълзи.

— Нямаш представа колко бях отчаян, че никой не ме разбира! — прошепна той, приближи се до нея и започна да я целува. По очите, по челото, по устните. После на лицето му се появи бледа усмивка. — Все още не мога да повярвам, че спасението си дължа именно на Волков!

Потръпнала от докосването му, Ирина усети как цялото й тяло пламва. Не само то, а и съзнанието й… Сякаш се сливаше с душата му, сякаш се превръщаха в едно неделимо цяло…

— Космосът е жестока любовница — промълви той. Ирина по-скоро усети думите му в главата си, сякаш слухът й беше престанал да функционира. — Привлича те като магнит, като морска сирена… Нямаш друг избор и разтваряш душата си. А после — главата му легна на рамото й, — после стъпваш в черна, непрогледна вода и откриваш, че дъно няма… Това е звездната тишина… Потъваш в нея и изведнъж откриваш, че плуваш не в тишина, а в огромен океан от комуникативни сигнали, които до този момент са били извън обхвата на примитивното ти съзнание…

Усети как зъбите му потъват в плътта й, по абсолютно същия начин думите му потъваха в душата и.

— Гръмотевичната сила на тези сигнали прогонва хуманността, тя се свива, превръща се в едва забележима точка на сияйния хоризонт. Значение има единствено новото чувство — могъщо и опияняващо. Чувството, че разбираш и си разбран, че можеш да се равняваш с ангелите… Край на изолацията, край на душевната самота!

Ирина усети как главата й се замайва. Чувствеността на тялото му влизаше в комбинация с особеното му, комуникативно мълчание. Резултатът беше един огромен водовъртеж от емоции и физическа възбуда, който я засмукваше с — неотразима сила. Концентричните кръгове на реалността (времето) я заобикаляха отвсякъде, пулсираха в тъмнината на басейна, затопляха водата, в която плуваше въздухът, който дишаше… Невидим мех нагнетяваше чист кислород в гърдите й, кръвта й запя…

Светът се стопи и изчезна.

На негово място се появи черната пустош на Космоса, сред който висеше тя — Ирина… Превърнала се в ярка звезда. Одисей беше редом с нея, вътре в нея, неразделна част от същността й…

Плъзна се в нея леко, сякаш цял живот го беше правил. Изпълни душата й докрай, ровът зад стъклата се стопи, изчезнаха и самите стъкла. „Край на изолацията, вече можеш да се сравняваш с ангелите…“ Собствената й изолация се стопи й изчезна. Да се люби с Героя беше нещо повече от обикновен физически акт — беше символ, натежал от емоции. Най-сетне получи възможност да се слее с някого напълно, до последната фибра на тялото си. Решително и без резерви, приемайки доброто и лошото, светлината и мрака… Защото вече не се страхуваше от мрака в собствената си душа, защото прегръщайки Одисей, тя прегръщаше и самата себе си — включително онази част, която мразеше и винаги се беше опитвала да прогони…

Гърдите й се притиснаха в неговите, щръкналите зърна се плъзнаха по гладката му кожа, ръцете й се увиха около тялото му, напипвайки странните вдлъбнатини по гърба му. Не изпита страх — те просто бяха част от него…

Очите й с обич се плъзнаха по лицето му, душата й потръпна от погледа на смайващите му очи — бездънни като самия Космос. Изведнъж видя това, което вижда той, почувства това, което чувства той… Беше сигурна, че сърцата им бият в съвършен синхрон — сякаш бяха могъщ космически часовник, отмерващ хода на времето, енергията и реалността…

Мускулите й се стегнаха, бедрата й се залюляха в омайващ ритъм, въздухът излиташе на пресекулки от устата й. Имаше чувството, че плътта и костите й се топят, тялото й губи човешката си форма и се превръща в създание от нов тип, запълнено с непозната течност, която носи живот единствено благодарение на синхронизирания ритъм между сърцата им…