Ерик Лустбадер - Операция „Бялата звезда“ (Книга 2)

— Същият, който присъства на преговорите между Мишита и президента на „Кага“? — попита Кои.

— Не зная.

— Би трябвало да е той!

— Не мисля така — поклати глава Ясувара. — Американецът контролираше преговорите, макар че двамата президенти правеха всичко възможно да скрият този факт… А аз имам доста голям опит, за да бъда заблуден… Затова съм сигурен, че „Лумиер д’Ор“ е обикновен доставчик, чрез който се осигурява хафният… Този човек не беше бизнесмен, знаете…

„Ето, вече втори път чувам едно и също твърдение, помисли си Кои. Вицепрезидентът на «Кага» също отбеляза, че тайнственият американец не прилича на бизнесмен…“ Помълча малко, после попита:

— „Кага“ купува хафний директно от Естильо, така ли?

— Не. Именно това е една от причините да наемат мен. Мишита купува хафния от западногерманската компания, като плащанията стават от името на анонимна финансова къща със седалище в Монсерат — един от Карибските острови. Тази операция беше организирана от мен и по този начин Мишита няма никаква връзка с прехвърлянето на сумите.

— Как така няма? — попита Големия Езо. — Нали той трябва да осигурява капитала на тази финансова къща?

— Да, но без директни трансфери — отвърна Йен Ясувара. По лицето му се стичаха едри капки пот, смесваха се с кръвта, и се стичаха надолу към шията му на мръснорозови вадички. — За тази работа отговаря третият участник в операцията…

— Кой е той?

Йен Ясувара се поколеба, но Кои вдигна ръка и извитият нокът застрашително тръгна към очите му.

— Хитасура — преглътна младежът, а гласът му прозвуча така, сякаш някой беше пробил дупка в гърдите му.

„Ето каква била работата, въздъхна Големия Езо. Ето я връзката, която никой не смее да признае. Връзката, която дори Какуей Саката беше пропуснал в своите дневници…“

Очите му се насочиха към лицето на Йен Ясувара в огледалцето за обратно виждане. Ужасът на юриста беше осезаем, изпълваше купето на мерцедеса като странен парфюм.

— Можеш ли да повярваш на всичко това? — подхвърли на Кои той. — Хитасура, Мишита и „Кага“ са се обвързали в една сладка сделчица, нали?

Погледът му се върна върху лицето на Ясувара.

— Ще ви попитам още нещо — внимателно подхвърли той. — Защо Мишита и Хитасура използват тайни фондове в чужбина за финансиране производството на ядрени реактори?

— Защото местните закони забраняват подобна дейност — отвърна Ясувара. — Освен това реакторите се произвеждат за износ…

— Купува ги онзи, който предложи най-добра цена, така ли?

— Не. Цялото производство отива за един-единствен клиент… — в гласа на юриста се появи отчаяние. Сякаш за миг беше надникнал в бъдещето и беше разбрал, че там няма нищо добро за него. — Аз лично изготвих договора… Всички компоненти се изпращат в Русия. Получател е една нелегална антиправителствена организация, известна с името „Бялата звезда“.

Осветлението рязко намаля, но Ирина съвсем ясно виждаше лицето на Одисей. Сякаш кожата му беше попила светлината по време на изкуствено поддържания „ден“ и сега фосфоресцираше. Беше й приятно в морската вода на басейна, не изпитваше никакво притеснение от компанията на Героя и синия делфин. Поддържаше тялото си на повърхността с лениви движения на краката.

— Предупреждавам те, че съм радиоактивен — обади се Одисей. — По време на полета ми сред звездите бях подложен на огромни дози космическа радиация…

— Искаш да кажеш, че дори раят си има отрицателните страни?

Иронична усмивка се плъзна по устните на Героя.

— Не те ли е страх?

— От какво? — попита Ирина. — Лара и Татяна страх ли ги е?

— Те си вършат работата и са готови да понесат последиците — вече сериозно рече Одисей.

— Извинявай — леко го докосна Ирина. — Не исках да бъда груба…

— Няма нужда да се извиняваш — усмивката се върна върху лицето му, а тя изпита чувството, че слънцето изгрява над вълните. — Тук хуморът сериозно ми липсва…

— Страхувам се, че това е по вина на Марс — отвърна тя и нададе уплашен писък, тъй като делфинът се беше шмугнал между краката й.

— Арбат те харесва — отбеляза Одисей. — Странно, очаквах, че ще ревнува…

Делфинът изскочи на повърхността между двамата, от устата му излетяха забързани писъци. Ирина сложи длан върху мократа, мека като кадифе муцуна:

— Тя знае, че няма опасност да ви разделя…

— Така е — кимна Одисей. — Наистина знае…

Вълните се плискаха около тях, във въздуха се носеше аромат на сол и фосфор. Замаян от близостта на това необикновено човешко създание, духът на Ирина бавно се освобождаваше от оковите на условността, пропълзяваше навън като термит от дупката си.