Ерик Лустбадер - Операция „Бялата звезда“ (Книга 2)

— Какво друго знае Арбат?

Очите на Одисей бяха по-бледи дори от кожата му.

— Волков ли те накара да ми зададеш този въпрос?

— Не. От къде на къде?

Над водата се спусна мълчание, дори Арбат се укроти.

— Наистина няма причини… — промърмори най-сетне Одисей.

— Май не го обичаш много, а?

— Хайде да не говорим за другаря Волков — предложи той. — Темата е доста отегчителна.

Ирина направи опит да възприеме чутото, после поклати глава и смени темата:

— Откъде се познаваш с Наташа Маякова?

— В първите дни след завръщането ми от Космоса нямаше басейн, нямаше Арбат… Беше ми скучно, налагаше се да ме водят в Москва, ходех на театър. Гледах Наташа в „Чайката“. Играта й ме развълнува и попитах дали мога да се запозная с нея. Придружиха ме до кулоарите, останах запленен от нея…

— Разбирам — промълви Ирина. — В началото мислех, че няма да я харесам, но отдалеч някои хора създават погрешно впечатление у другите…

— А има и такива, които създават погрешно впечатление у самите себе си — отбеляза Героя.

Ирина бавно доплува до него:

— Има ли някой друг тук?

— Волков си тръгна. Лара и Татяна спят. Сами сме, ако не броим мониторите, естествено… Но те не са в състояние да уловят нищо от това, което става в басейна… Само писъците на Арбат, от които дежурните едва ли могат да си направят някакви заключения…

— Според мен е ужасно да те следят по този начин!

— Според мен също.

— Ще попитам Марс дали може да се направи нещо.

Одисей отметна глава и се разсмя:

— Много бих искал да чуя отговора му!

— Защо се смееш? — учудено го изгледа Ирина. — Марс разполага с широки правомощия.

— Аха… Но ако наистина успееш да го убедиш, че няма смисъл от кучета пазачи, аз ще ти бъда дълбоко благодарен…

— Не ти ли писва от този басейн?

— А на теб не ти ли писва от Русия? — имитира гласа й той.

— Шегуваш ли се?

— Съвсем не. Свободата не може да бъде обект на шеги.

— Да… — поклати глава Ирина. — От време на време наистина ми писва от живота…

— Браво, ето една стъпка във вярната посока…

Изведнъж й се прииска да му разкаже за Кеймбридж, за студентските празници с пица и кока-кола, за искреността… Но думите така и отказаха да излетят от свитото й гърло.

Одисей лежеше отпуснат по гръб върху водата, очите му бяха насочени нагоре. Сякаш бяха мощни прожектори или някакви радари от нов тип, които пронизват бетонната плоча на покрива, пробиват облаците на Звездното градче и се устремяват към звездите…

Ирина започна да свиква с мълчанието му. То не означаваше, че не я слуша, а обратното — беше признак на неотклонното му внимание. Скоро усети, че това мълчание няма нищо общо с обикновените паузи в разговора между двама души, а по-скоро е един особен вид комуникация, интимен начин на общуване с онзи, който умее да го оцени…

— Какво остави там, горе, сред звездите? — тихо попита тя.

Одисей замръзна на място, само очите му проблясваха сред разлюляната вода.

— От къде знаеш, че съм оставил нещо? — смаяно прошепна той.

— Ами… — Ирина напразно се бореше да намери точния отговор. — Просто зная… Чух нещо в тишината, стори ми се, че виждам някакъв образ…

— Аз мислех за онази част от моята същност, която не се завърна на Земята — тихо поясни той.

— Коя е тя?

— Не мога да й дам точна дефиниция като на крак или ръка… — Одисей се замисли, очевидно сега беше негов ред да търси точните думи. — Със сигурност зная само едно: по време на инцидента частица от мен изгоря… Същевременно към същността ми се добави нещо ново. После част от новото също изчезна и животът ми стана много труден… Дори ужасен. Разбираш ли изобщо нещо от това, което ти казвам?

— Да, в него се съдържа толкова логика, колкото и във всичко останало на този свят отвърна Ирина.

— Това, за което говоря, няма нищо общо с този свят — внимателно я погледна Одисей.

Ирина не отговори. Чувството, че се носи в необятния, изпълнен с фосфоресциращо сияние Космос, ставаше все по-силно, изпита странното усещане, че няма нищо общо с хората на планетата, наречена Земя. Сякаш зад остъклената стена се беше появил дълбок ров, който я разделяше от хората, тълпящи се по улиците на Москва; сякаш изведнъж се беше оказала в съвсем различна среда…

— Ще се опитам да ти обясня — продължи с лека въздишка Одисей. — Много искам да го направя, копнея да споделя чувствата си с друго живо същество, освен Арбат… Не говоря за другаря Волков, защото той просто няма способност да вниква в същността на нещата… — облиза устни, тавата му леко се поклати. — Ако ти кажа: „Ето един пламък, сложи ръка над него“, ти несъмнено ще очакваш да се изгориш, нали? Но какво ще стане, ако не се изгориш? Ако те кача на покрива и ти кажа „скачай“, ти ще очакваш да паднеш на земята… Ами ако не паднеш? Ами ако излезеш навън в шест сутринта да посрещнеш утрото, а слънцето откаже да изгрее? Отговори на тези въпроси аз получих горе, сред звездите… Но те са частични и непълни… — Тялото му се раздвижи, малки вълни плиснаха гърдите на Ирина. — Вселената е безкрайна, но още по-безкрайни са нашите представи за нея. И най-вече представата за това, което наричаме „реалност“. Защото реалността включва в себе си и времето. Тя е толкова огромна и необятна, че дори железните му закони са безсилни пред нея…