Ерик Лустбадер - Операция „Бялата звезда“ (Книга 2)

В краткия, изпълнен с шокиращо прозрение миг, в който натежалите й от страст бедра се стрелнаха напред и нагоре, Ирина изведнъж видя (усети?) това, с което Одисей се беше сблъскал сред звездите. Онова странно същество, което му се беше показало за един безкрайно кратък миг: пулсиращото като мощна машина сърце с двойно захранване „течни“, но едновременно с това твърди като раковина кости под мускулната тъкан, изключително чувствителните сензори (органи?) в онова, което би трябвало да се нарече глава; тяло, чиито форми не могат да се определят, тъй като постоянно преминават от двуизмерно в триизмерно състояние и обратно…

Одисей не е луд.

Или е луд, а заедно с него е полудяла и тя…

Но чувството беше толкова приятно, че Ирина изпита дълбока благодарност към тази форма на лудост…

Мисълта блесна като мълния в съзнанието й, придружена от опияняващите спазми на тялото, откликнали на могъщата експлозия на Героя дълбоко в утробата й… Никой мъж в живота й не беше прониквал толкова навътре в нея, чак до сърцевината на пламтящата й женственост. Талазите на оргазма следваха един след друг, тялото й се гърчеше около твърдата му като скала мъжественост, стенанията й отекваха сякаш направо в душата й…

Плясъкът на вълните — черни в непрогледния мрак, надеждно ги защитаваше от всичко и всички, охлаждаше могъщата двойна машина на слетите им тела, изпълваше водата с ново, непознато съдържание.

Арбат лежеше спокойно в другия край на басейна, вълничките галеха гладката й кожа. Беше щастлива, защото Героя е щастлив; беше доволна, защото Героя е доволен…

Измина дълго време, преди Одисей да се изплъзне от топлината на тялото й. Ирина с изненада установи, че в душата й този път липсва обичайното чувство на изоставеност и тъга… Защото на негово място вече имаше друго — ново, но едновременно с това странно познато. Чувството, че се е превърнала в това, което отдавна желае… Протегна ръка да го докосне, сякаш искаше да провери дали костите му са от калций, или са „течни“ — като на онова странно видение…

— Още не — засмя се Одисей, отгатнал мислите й. — Някой ден може би…

Ирина продължаваше да трепери, емоциите я обливаха на горещи вълни. Дълбоко в душата си усещаше как потрепва нещо мрачно. Нещо, което оставя горчив вкус в устата й. „Излъгах Валери, въздъхна тя. Излъгах Марс, дори и Наташа… Но него не мога да лъжа!“ Наведе тава, примирена пред това, което предстоеше, после тихо промълви:

— Марс ме доведе тук, за да открия нещо…

Героя не отговори. Арбат се плъзна редом с него, очичките й разтревожено опипаха лицето на Ирина.

Тя въздъхна и с мъка преглътна. Изведнъж изпадна в паника, прииска й се да върне времето назад. После се овладя и продължи:

— Искаше да разбере откъде си получил някакви документи, които си му показал при предишната среща… Били свръх секретни… — очите й пробягаха по лицето на Одисей, дъхът й почти спря. — Сърдиш ли ми се?

— Напротив — отвърна той. — Благодарен съм ти за признанието.

— Бях гадна, че не ти го признах веднага — прегърна го тя.

— Така ли?

— Не искам да те лъжа. Никога и за нищо!

— Чудесно намерение — усмихна се той, но го каза така, сякаш прилагателното би трябвало да бъде „невъзможно“.

— Искам да… — Мислите се блъскаха в главата й като подгонено стадо, имаше нужда да спре и да се концентрира. — Трябва ми човек, на когото да се доверявам изцяло… На когото да се изповядвам!

— Другарят Волков не е този човек, така ли?

„Ето, сега е моментът, въздъхна Ирина. Искам да му разкажа… Трябва да му разкажа всичко. Той ще ме разбере!“

Напълни дробовете си с кислород и скочи от ръба на познатия свят.

— Прекарах известно време в Америка, в Бостън — започна тя. — Там има един квартал, по-скоро сателитно градче… Казва се Кеймбридж, има няколко университета… Прекарвах цялото си време сред студентите, опивах се от тяхната искреност и свободно изказвани мнения… Или поне така си мислех. Когато се върнах у дома и изтрезнях, изведнъж разбрах, че част от душата ми е останала там, в Кеймбридж… Бях безнадеждно влюбена. Нима е възможно човек да се влюби в град, квартал или просто в някаква местност? Вероятно може… Но оттогава насам тази любов тежи върху сърцето ми като камък… — Тих плясък на вода, Арбат се приближи и сякаш също се заслуша в разказа й. — Сега вече разбирам как се е чувствала шекспировата Жулиета… Любовта и болката са неразделни.

— Вярно — кимна Одисей. — Спомените са способни да нараняват. Спомени за пропуснати шансове, за това, което може би ни е очаквало…