Ерик Лустбадер - Операция „Бялата звезда“ (Книга 2)

Ирина гледаше как по лицето му играят отблясъци. Не разбра дали видя тъгата върху него, или просто я почувства.

Помълча малко, после попита:

— По собствена воля ли си тук?

— Въпросът ти е метафизически — въздъхна той. — Не зная дали съм достатъчно подготвен, за да отговоря…

Тя леко склони глава, започнала да свиква с паузите и да се възползва от тях.

— Въпросът за свободната изява на волята е много важен — внимателно подхвана той. — Макар повечето хора да вярват, че категорията „свободна изява на волята“ съществува, аз съм на по-друго мнение. Ние неволно се превръщаме в това, което е имплантирано у нас още при раждането… Реагираме на хора и ситуации точно според тайнствената информация, кодирана в нашите гени… Информация, за която нямаме дори най-бегла представа…

Ирина изведнъж почувства хлад, прииска й се да се сгуши в прегръдката му. Сякаш близостта му щеше да прогони неприятната истина, до която неизбежно се приближаваха. Когато членът му беше дълбоко в нея, тя имаше чувството, че свободата е близо и може да я докосне с ръка. Но сега на повърхността отново се появи старата Ирина, тъжна и отчаяна. „Не мисли за нея“, заповяда си тя.

— Питам се дали по този начин прегръщаш всички мъже в живота си — тихо промълви Одисей.

— Нима вече ревнуваш от Марс? — отвърна с въпрос тя. Искаше й се да го каже шеговито, да промени мрачното настроение. Не успя.

— Тук ревността няма нищо общо — поклати глава Одисей.

— Естествено — кимна Ирина. — Единият от мъжете в живота ми е от КГБ.

— Да.

— Ти знаеш? — стреснато го погледна тя.

— КГБ знае много неща, но аз ги превъзхождам — отвърна Одисей. В светлите му зеници затанцуваха странни точици. — Зная какво ни свърза, зная, че в твоята откритост не може да има измама… Не, Ирина, съвсем не се чувствам застрашен. Но ме тревожи друго — твоята силна зависимост от мъжете!

— Какво говориш? — попита тя, но от свиването на сърцето си вече знаеше какво ще последва.

— Нищо — въздъхна той с такава тъга, че в очите й бликнаха сълзи.

— Не искаш ли да го споделиш с мен?

— Не — отвърна Одисей. — С теб ще говоря за Космоса, за неговата безкрайност… — разсмя се, но Ирина ясно усети притеснението му. Арбат вероятно също го усети, тъй като опашката й започна неспокойно да блъска по водата.

— С какво те обидих?

— С нищо.

— Тогава защо почувствах, че нещо ме раздели от теб?

— Разделена си от самата себе си.

— Значи можеш да ми помогнеш…

— Сторя ли го, ще потънеш още по-дълбоко в непроходимото тресавище…

— Не те разбирам — поклати глава Ирина и очите й се изпълниха със сълзи.

Арбат се гмурна, главата й се появи редом с Ирина, хладната муцуна побутна ръката й.

— Какво да сторя, Арбат? — прошепна Ирина, но очите й останаха заковани в потъмнелите зеници на Одисей.

Арбат нададе поредица от пронизителни крясъци, а Ирина тъжно въздъхна:

— Ех, ако можех да разбера какво казваш…

— Ще ти преведа — обади се Одисей. — Казва, че животът е кратък, а уроците се усвояват бавно.

— Дали това се отнася и за делфините?

— Делфините нямат уроци за усвояване — погледна я Одисей. — Единствените им проблеми идват при контактите с хората.

— Мисля, че приключихме с вас, господин Ясувара — рече Големия Езо.

— Просто ей така?

— Просто ей така.

— И ще ме пуснете да си вървя?

— О, не — въздъхна Големия Езо. — Не мога да сторя това, защото ме засипахте с купища лъжи.

— Но аз…

— Опитахте се да ми пробутате една доста невероятна история: Хитасура, Кунио Мишита и Фумида Тен зарязват сигурните си доходи и създават завод за производство на ядрени реактори, предназначени за руснаците! За държава, която е толкова бедна, че проси американска пшеница да изхрани населението си… За какъв ме вземате? С какво ще им плати Москва? Не, вашата история страда от липса на всякаква логика!

— Това е истината, кълна се! — извика Йен Ясувара. Ръцете му трепереха, очите заплашваха да изскочат от орбитите.

— Защо му е на Хитасура да влага капитали в подобно неразумно начинание?

— Питайте него или Мишита. Аз не зная…

— Разбира се, че не знаете — въздъхна Големия Езо, извърна се към Кои и кратко нареди: — Убий го!

— Почакайте, моля ви! — лицето на Ясувара стана пепеляво, клепачите му се спуснаха. Устните му несъзнателно повтаряха нещо, което приличаше на „мили боже, мили боже“…

После очите му рязко се отвориха, езикът пробяга по напуканите устни.