Ерик Лустбадер - Операция „Бялата звезда“ (Книга 2)

А сега събитията се развиваха по съвсем друг начин. Оказа се, че Йен Ясувара поддържа връзка с Кунио Мишита. Възможно ли е именно тази връзка да е пропусната в дневниците на Саката?

— Какъв беше бизнесът на Ясувара и Мишита? — попита на глас Езо.

— Не знам — замислено поклати глава Кои. — Мишита нито веднъж не го прие в офиса си, аз самата не съм получавала нареждане за организиране на някаква среща… На практика едва ли бих научила нещо за Ясувара или „Будоко асошиейтс“, ако преговорите с „Кага“ за бъдещия джойнт венчър не бяха се затегнали… Именно заради тези преговори Мишита ми оставяше телефон, на който мога да го открия при евентуалното му отсъствие. Номерът винаги беше един и същ…

Спомням си, че настояваше всеки ден между два и три следобед да бъде свободен. Разбира се, аз не го попитах защо. Но няколко пъти го търсих на този телефон, особено когато преговорите с „Кага“ бяха в най-важната си фаза…

— А номерът се оказа на „Будоко асошиейтс“, така ли?

— Тъкмо това е интересното — въздъхна Кои. — Насреща неизменно вдигаше жена. Не беше секретарка, това ясно личеше от говора й… Освен това прехвърлянето на разговора не ставаше по обикновените вътрешни линии. Отначало помислих, че става въпрос за частен дом, но се оказа, че греша. Един ден, точно когато Мишита отсъстваше, от „Кага“ ни изпратиха папка с документи по специален куриер. Очевидно ставаше въпрос за важни документи, иначе биха ги пуснали по факса. Пликът беше запечатан с восъчния печат на „Кага“…

Позвъних на Мишита на специалния номер и му съобщих за пратката. Той ми каза да ида при него с плика, но да използвам метрото, а не служебен автомобил.

Кои замълча и потъна в размисъл.

— Отначало помислих, че се притеснява от уличните задръствания. По това време на деня метрото е най-бързият начин за придвижване в Токио. Сега обаче съм убедена, че е имал предвид сигурността. Двамата с Йен Ясувара се намираха в един частен клуб в Шинжуку. Достъпът до стаята им се охраняваше от жената, която отговаряше на телефона. Оказа се, че е Мама-сан, която притежава свой собствен „акачочин“. Бизнесът й бил да осигурява „абсолютна сигурност и уединение за важните си клиенти“ — това бяха собствените й думи…

— Разказът ти става все по-вълнуващ — отбеляза Големия Езо. — Мишита и Ясувара са работили върху толкова секретен проект, че никой от двамата не се е възползвал от удобствата на собствения си офис… — замисли се за миг, после попита: — А защо Мишита е решил да ти се довери?

— Честно казано, изобщо не съм си задавала този въпрос — отвърна Кои. — Бях съвършена в работата си, притежавах най-ценното качество за всяка секретарка: да бъда тиха и незабележима, почти невидима… Той ме приемаше като жив компютър със сръчни ръце, нищо повече. Изобщо не е подозирал, че човек като мен може да разсъждава самостоятелно…

— Толкова по-зле за него — изръмжа Големия Езо.

Йен Ясувара живееше в модерна къща на „Хироо“ в Минатоку и изглежда не се тревожеше от факта, че наоколо е пълно с новобогаташи и чужденци, които държат да демонстрират статута си. За хората, които отскоро разполагат със средства, изглежда е важно да се перчат пред останалите, помисли си Големия Езо, докато мерцедесът плавно се плъзгаше по широката улица. Това е проява на глупост и небрежност. Големия Езо беше доволен. Той живееше от небрежността на хората.

Отби до тротоара и спря, но двигателят продължаваше да работи.

— Ще го познаеш ли?

— Да.

Той й повярва. Вярваше на всичко, което казва. Поведението й показваше, че Кои никога не изпитва нужда да прибягва до дребни лъжи. На практика изобщо не я беше грижа как хората реагират на думите и постъпките й. Това, общо взето, беше едно огромно предимство, но Големия Езо продължаваше да се безпокои от дълбоката й апатия по отношение на човешките контакти. Кои приличаше на водна струя с голям дебит, бликаща от планински извор: докато човек има нужда от силата на тази струя, всичко е наред. Но какво щеше да стане, когато тази нужда отпадне и водата трябва да бъде спряна?

Беше малко след осем часа вечерта. Отразило милиардите разноцветни светлини на града, небето имаше цвят на бронз. Сякаш нощта не съществуваше… През целия ден се бяха опитвали да засекат местоположението на Хитасура й Тори Нън, но не ги откриха, въпреки широката мрежа информатори на Големия Езо. Започнал обещаващо, денят постепенно се превърна в сиво и дразнещо безплодно очакване. Въпреки уверенията на лейтенантите от клана на Езо, че противникът ще бъде засечен най-късно до полунощ. Така или иначе, трябваше да чакат, като през това време можеха да свършат някоя друга работа…