Ерик Лустбадер - Операция „Бялата звезда“ (Книга 2)

— Надявах се да прекарам повече време с Фукуда — промълви тя.

Големия Езо внимателно я изгледа. Фигурата й ясно се очертаваше в рамката на прозореца, обляна от слънчевите лъчи. Но чертите на лицето й, забулени в мрак, бяха някак нереални — като божествена маска от пиеса „бунраку“…

После тя се размърда, оранжевата светлина се плъзна по скулата и съживи плътта й, попаднала за миг в тъмната зеница на окото. Големия Езо неволно потръпна от налудничавия блясък в това око — черна сила, родена в мрака на нощта… Дълбоко се съмняваше, че ще бъде в състояние да укроти тази сила и да я подчини на своите цели.

Тръсна глава да прогони мрачните си мисли и каза:

— От теб ще искам да използваш по най-добрия начин позицията си в офиса на Мишита… Как мислиш, дали ще можеш да ми изготвиш списък на хората, с които босът ти се среща по-често от три пъти в месеца?

Кои започна веднага, сякаш в главата й се включи портативен компютър. Изреди около дузина имена, после добави:

— Тук не включвам хората от „Кага“, които направиха джойнт венчър с Мишита…

— Какъв по-точно?

— Някаква научно-техническа лаборатория, която едва ли представлява интерес за нас — отвърна Кои.

Големия Езо хвърли поглед на часовника си и хвана телефона. Подхвърли няколко думи в слушалката, после затвори и вдигна глава:

— Време е за закуска.

— Първо ще ме изкъпеш — поклати глава Кои и очите й гладно проблеснаха. — После ще отидем да свършим необходимото…

Големия Езо не беше свикнал да получава заповеди от когото и да било. Отвори уста да протестира, после отново я затвори — преценил, че за момента е по-добре да се шегува с Кои, вместо да влиза в конфронтация с нея. Загубата на Фукуда превръщаше тази жена в жизнена необходимост за него — нещо, което едва ли би й признал на глас. А убийството на Фукуда — хладнокръвно и жестоко, изискваше бърз и не по-малко жесток отговор. В противен случай авторитетът на Езо сред подчинените му рязко щеше да намалее, а това той не можеше да си позволи. По тази причина замълча и кимна покорно е глава. Сякаш беше жена…

Банята беше примитивна, но построена със свръхмодерни материали. Извити във формата на S стъклени блокчета изграждаха стена от воднистозелена светлина, която хвърляше ослепителни отблясъци върху разпенената вода. Футуристичната панорама на Токио отвъд тази стена се превръщаше в сивкав лабиринт — в нещо, което Кои сякаш трябваше да усъвършенства със силата на волята си.

Украсата на противоположната стена се изчерпваше с няколко древни маски. Острите черти на мрачни богове навяваха спомен за отдавна погребани митове. Но Кои ги приемаше като ярко доказателство за силата и безсмъртието на японската култура, виждаше в тях всичко онова, което крепи народа, населяващ древната земя Нипон. За нея те бяха ключ към великата империя, към истинската Япония, търпеливо очакваща своите нови самураи…

Голото й тяло бавно се потопи в горещата вода. Отпусна се на дъното на ваната и зае позиция лотос, сребристата водна струя заплющя върху косата й.

— Сега вече виждам дълбоко погребаната истина — тихо, но отчетливо промълви тя. — Вече не могат да ми попречат дебелите пластове лъжи, които я прикриват… — очите й не бяха насочени към Големия Езо, не гледаха нищо конкретно в помещението. — Фактът, че съм се родила „хиноеума“, не е проклятие, а небесна благословия. Бях отведена при Човека с единственото дърво именно защото съм „хиноеума“ и така получих възможност да стана воин. Върнах се в света на обикновените хора само за да попадна отново в догмите на семейство й приятели, по принуда потисках голяма част от наученото на самотния остров. Наложи се да се приспособявам, да бъда покорна дъщеря и още по-покорна бъдеща съпруга. Вече не се страхувах от проклятието на „хиноеума“, защото от Човека с единственото дърво научих как да се боря с него. На раздяла той ме увери, че съм достатъчно силна и сама мога да реша дали да бъда „хиноеума“, или не…

Оказа се обаче, че греши… Или пък просто ме излъга, като всеки мъж… Защото истината е друга: „Аз съм «хиноеума» и именно поради това обладавам божествена сила. Моите зли помисли и кръвожадност са истински небесен дар!“

Стройното й тяло се изправи, сребристи капчици се плъзнаха по гладката кожа, под която играеха мускулите. Един тъмнокос Левиатан с искрящи очи и несъкрушим дух бавно се надигаше от тайнствените дълбини…

Над Сумида се стелеше синкава мъгла. Утринното изкупуване на улова вече беше приключило, сега пред сергиите на рибния пазар Тцуки се трупаха главно закупчици на ресторанти и закусвални, които осигуряваха продукти за обяда и вечерята.