Ерик Лустбадер - Операция „Бялата звезда“ (Книга 2)

„Злорадства“, помисли си Тори. Едно напълно човешко качество. Дишането й се успокои. Вече нямаше смисъл да гради стратегия — тази работа бяха свършили мястото, времето и обстоятелствата. КАРМА. Понесе се към Фукуда, последната мисъл в главата й беше дали Ръсел в крайна сметка ще проумее какво значи да приемеш съдбата си…

Очите на врага й се разшириха от изненада, ръката върху лоста се поколеба. Спечелена беше една безкрайно ценна секунда, после лостът започна да слиза надолу, релсите проскърцаха. По всичко личеше, че Ръсел ще се окаже пленник на непоносимата болка…

Но спечелената секунда изигра ролята си. Тори връхлетя върху Фукуда, пръстите на лявата й ръка — втвърдени като стоманени блокчета, се стовариха върху китката на врага. Фукуда изпусна лоста, вкопчи се в Тори и телата им рухнаха върху релсите.

Тори имаше и друго предимство, освен изненадата. Фукуда нямаше никакво желание да изпусне лоста, което на практика я принуждаваше да действа с една ръка, а принудителната локализация на тялото й я правеше удобна мишена. Освен това се страхуваше от Тори — един факт, който неминуемо забавя реакциите в мига на внезапната атака. А нежеланието й да влиза в директен двубой продължи колебанието й с още един скъпоценен миг. Така Тори, подпомогната от изключителните качества на изкуствената си става, получи достатъчно време да я докопа.

Фукуда я посрещна с хватка от жиу-жицу, китките й стегнаха шията на Тори. Бяха така плътно притиснати една в друга, че чуваха ударите на сърцата си. Тори удари с коляно бедрото на Фукуда, приведе тялото си напред и здраво я притисна.

Фукуда се намръщи от болка, ставите й пропукаха под силата на ново „атеми“. Но хватката й не отслабна, ръцете й продължаваха да притискат трахеята на противника.

Опряла гръб на влажната стена, Тори се бореше за глътка въздух. Дясната й китка вече беше безчувствена, болката бавно пълзеше нагоре към рамото. Събра мускулите си на топка и нанесе нов удар с коляно в бедрото на Фукуца. Разнесе се пропукване — очевидно ябълката беше изскочила.

Фукуца прибягна до „йо-ибуки“ — агресивното дишане, придружено със заплашително ръмжене. По този начин не само се подготвяше за атака, но и парираше болката.

И в този момент Тори разбра, че жената срещу нея ще разхлаби хватката си само ако умре. Пред очите й се появиха разноцветни кръгове, които бързо отстъпиха място на непрогледен мрак, придружен с остро чувство за дезориентация. „Дръж се, заповяда си тя с болезнено усилие на волята. Дръж се!“ В ушите й засвири мрачен вихър, после изведнъж усети вибрацията на релсите под себе си. Идваше влак!

Ръсел изкрещя от болка, металните клещи на релсите заплашваха да смажат костите му. Дишаше тежко, по лицето му се търкаляха едри капки пот. Тялото му се изви като струна, опитвайки се да излезе от капана. С крайчеца на окото си зърна револвера, мрачно проблясващ между траверсите. Беше на около три метра от него, но толкова недостижим, колкото би бил и на три километра.

„Добре, рече си той. Забрави шибания револвер, мисли как да помогнеш на Тори!“ Не знаеше как… Измъкна ножа, тикна го между релсата и глезена си, но острието само се огъна… Прекрати натиска, не виждаше смисъл да се лишава и от това оръжие.

Ясно виждаше Тори и Фукуда, вкопчени в смъртоносна прегръдка. Движения почти липсваха, сякаш и двете разчитаха да получат предимство посредством своята „хара“ и силата на волята си.

После нещо го накара да вдигне поглед над вкопчените тела. Дъното на тунела просветля, миг по-късно иззад завоя изскочиха огнените очи на приближаващия се влак.

„Света Майко, изпъшка Ръсел. Всички ще умрем!“

Мит и действителност започнаха да се сливат. В жадния за кислород мозък на Тори се мяркаха объркани мисли, блясваха като светкавици в нощното небе, после бързо се стопяваха. Белите петна в паметта й ставаха все по-чести, вече трудно си спомняше къде се намира и с какво се занимава. Тялото й продължаваше да изпълнява командите на вегетативната нервна система и поддържаше жизнените си функции. Но това ставаше все по-трудно, душата й жадуваше за покой, за дълбоките води на безкрайността, сред които времето няма власт, секундите и минутите губят своя смисъл…

Събуди се!

Сълзите на тишината се плъзгаха в душата й, изпълнени с топлина и уют. Пред очите й се спусна мрак.

Мракът означава смърт…

И какво от това?

— Тори!!!

Отвори очи и видя разкривеното от болка лице на Фукуда. Очевадно на края на силите си, тя правеше всичко възможно да я ликвидира, преди да припадне от болката, която пронизваше извадената ябълка на бедрото й.