Ерик Лустбадер - Операция „Бялата звезда“ (Книга 2)

Извади „шурикена“, с който, беше убила кучето пазач, после накъса блузата си на ивици и уви разранените си длани с тях. Очите й попаднаха на малка рана, разцепила безименния пръст на дясната й ръка. Тя беше доста по-различна от другите — подута и е потъмнели краища. Направи опит да размърда пръста и установи, че това почти не й се удава. Натисна раната, но не усети никаква болка.

Очите й се насочиха надолу, към бетонния под на недовършения гараж. Там, изправен в основата на металната въртележка, стоеше Ръсел.

— Тори! — извика дрезгаво той.

— Скачай! — напрегнато отвърна тя, видяла как клетката се изравнява с пода.

— Какво, по дяволите…

— Скачай, мътните да те вземат!

Ръсел се подчини и миг по-късно се озова на решетъчния под на клетката. Движението на въртележката продължи, бетонната плоча остана над тях. Тори вече знаеше къде ще ги отведе тя — в подземните галерии на токийското метро.

Напуснаха клетката на най-долното ниво, миг преди въртележката да я насочи отново нагоре. „Ето каква изненада ми е приготвила Фукуда, мрачно си помисли Тори. Да ме подмами тук, на мястото, където преди години се разминах със смъртта… И да довърши започнатото…“

— Какво е станало с теб, по дяволите? — разтревожено попита Ръсел и взе бинтованите й длани в ръцете си.

— Опитах се да летя като птичките, ама май не се получи — шеговито отвърна тя. Едновременно с това обаче в съзнанието й с безпощадна яснота се възстанови картината на битката с кучето пазач. Спомни си, че в момента, в който заби „шурикена“ в корема на звяра, ръката й беше обляна в кръв и вероятно се е плъзнала по някое от остриетата на оръжието. Това обясняваше раната на безименния пръст и нарастващата безчувственост…

— Фукуда е тук, долу — каза Ръсел. — Видях я да се вози на тая странна машина…

— Зная накъде се е запътила — кимна Тори и пое по един от тунелите. — Към мястото, на което ме заряза при последния ни контакт…

— Върху релсите на метрото? — огледа се Ръсел. — Но тези тунели тук очевидно не са в експлоатация! — в същия миг до ушите им достигна глух тътен, бетонните стени започнаха да вибрират. — Едно ниво по-долу? — озадачено я погледна Ръсел. — Под нас?

Тори само кимна с глава.

— Но това е лудост!

— Предупредих те да се държиш настрана, нали?

— Но тук нещата стават лични! — изрази протеста си той. — И нямат нищо общо с нашето разследване…

— Имат и още как! — повиши тон Тори. — Фукуда няма да ме остави на мира, докато знае, че съм в Токио. Нима си въобразяваш, че в подобна обстановка ще можем да провеждаме някакво разследване? — очите й станаха почти черни, сякаш бяха попили мрака на изоставените галерии. — Само едно ще ти кажа… — мрачно добави тя. — Едната от нас ще умре тук! Карма!

— Майната й на кармата! — ядно тръсна глава Ръсел. — Тази глупост съществува единствено в твоята глава!

— Така ли мислиш? — погледнато Тори. — Вече ти казах, че тук човек не може да оцелее, ако не разтвори душата си… И се надявах да ме разбереш!

— Мога да те фрасна по главата, да те метна на рамо и да те изнеса от тук! — предупредително изръмжа той.

— Хайде де, защо не го направиш?

— Помисли малко, Тори! — смени тона Ръсел. — Реагираш емоционално, точно според очакванията на Фукуда!

— Не ми пречи, Ръс — въздъхна тя. — Няма да отстъпя.

Ръсел замръзна на място. Душата му кипеше от гняв, но той бавно осъзна, че това всъщност е страх. Вледеняващ страх за съдбата на тази жена, който буквално го парализираше. „Само едно ще ти кажа… Едната от нас ще умре тук!“

— Добре — кимна с тежка въздишка той. — Значи карма!

„След като си решила, че тук ще бъде последният сблъсък между теб и Фукуда, нека бъде, добави мислено той. Но това ще стане само в мое присъствие! Моята карма е здраво преплетена с твоята. Нима някой ще може да ги различи, когато всичко това приключи?“

Продължиха напред и скоро се озоваха до дупка в купчината чакъл на изоставеното трасе. Над нея бяха прехвърлени две широки дъски.

Ръсел се отпусна на колене и надникна в процепа.

— Господи, до долния тунел има доста голямо разстояние — установи с притеснен глас той.

— Тя е там — кратко отвърна Тори.

Той вдигна глава, огледа решителното й лице и бавно кимна:

— Окей, пръв ще се спусна аз…

Раздалечи дъските и тикна помежду им едната дръжка на тънкото стоманено въженце, което извади от джоба си. Пусна го да се развие в дупката и предпазливо се спусна надолу. Когато краката му стъпиха на другата ръкохватка, той се наведе и я хвана, а тялото му увисна надолу.