Ерик Лустбадер - Операция „Бялата звезда“ (Книга 2)

Тори го последва, уви краката си около тялото му и внимателно се спусна надолу. Когато го подмина и ръцете й стиснаха глезените му, тя затвори очи и се пусна. Падна на долното ниво, без да се нарани, ушите й доловиха грохота на преминаващ някъде в далечината влак.

Вдигна ръце и тихо подвикна:

— Хайде!

Тялото на Ръсел се стовари до нея, вдигнатите й ръце омекотиха падането.

— В коя посока? — надигна се бързо той.

— Фукуда ще каже — сви рамене Тори. — Колкото повече номера прави, толкова по-лесно разбирам стратегията й.

Все по-малко ми харесва стратегията, която вие двете обобщавате с думата „карма“ — промърмори Ръсел.

— Човек не може да харесва или да не харесва своята карма — усмихна се Тори. — Той просто я приема…

— Това ми се струва пълен парадокс — поклати глава Ръсел. — Само не зная дали подобно отношение е израз на прагматизъм или обикновена заблуда…

— Помниш ли разговора ни за сливането на мит и реалност, Ръс?

— Да, но какво общо има той с това, което става тук?

— Когато отговориш на този въпрос, ще означава, че си разбрал онзи разговор — отвърна Тори.

— Пак загадки от сорта на Дзен?

— Донякъде — засмя се Тори.

Тунелът започна да кънти от грохота на приближаващ се влак.

— По тази линия ли идва? — стегна се той.

— Не, по съседната.

Той се отпусна, но тревогата в очите му остана.

— Скоро и тук ще премине влак, друг начин няма…

— Нека оставим на Фукуда да се тревожи за разписанието — отвърна Тори и пое напред. — В това отношение си я бива…

Ръсел се безпокоеше от подхода на спътницата си. Не можеше да разбере защо Тори отказва да поеме инициативата. Той самият беше обучаван да атакува при всяка удобна възможност. Защо, по дяволите, тя позволява на Фукуда да диктува темпото на двубоя? Всичките тези отвлечени приказки за стратегия и тактика му се струваха безсмислени, затова реши да открие начин за решителна промяна в техните действия.

В дъното на тунела проблесна светлина.

— Влак?

Тори сложи крак върху релсата и поклати глава.

— Фукуда — кратко отвърна тя. Най-сетне се бяха озовали на терена на решителното сражение.

— Сега кротувай — внезапно рече Ръсел и я притисна към влажната стена на тунела. Тори беше толкова изненадана, че не оказа никаква съпротива.

Той извади револвера си и предпазливо затича напред, към светлината.

„Какъв глупак, Господи, рече си Тори и хукна след него. Въобразявах си, че съм успяла да го откажа от ролята на свой закрилник! А той обеща да не се излага на ненужни опасности!“

Слухът й долови остро щракане, последвано от болезненото изпъшкване на Ръсел. Изтича бързо до тялото му, стоварило се ничком върху релсите. И веднага видя умно замаскирания капан. Кракът на Ръсел беше попаднал в малка дупка между две траверси, а точно над нея беше разположен механизмът на стрелката, която раздвоява релсите.

— Не го докосвай! — разнесе се остър вик и Тори замръзна на място. Фукуда стоеше на петдесетина метра от тях, ръцете й стискаха стоманената ръчка на стрелката.

— Това е лост за ръчно преместване — заплашително просъска тя. — Натисна ли го, глезенът му ще стане на пихтия!

— Нека го натисне! — запъхтяно извика Ръсел, а ръцете му френетично опипваха ситния чакъл. Искаше да намери револвера, който беше изпуснал при падането си. „Какъв идиот съм“, прокле се той, изправи горната част на тялото си и направи опит да измъкне крака си от капана. Болката беше жестока.

— Какво искаш? — подвикна в мрака Тори.

— Нима не знаеш? — иронично отвърна Фукуда, стиснала лоста с две ръце. — Искам да умреш! — брадичката й леко кимна: — Натам!

Тори тръгна към нея.

— Достатъчно! — спря я гласът на Фукуда.

„Все още се страхува от мен, помисли си Тори. Не смее да ме допусне прекалено близо до себе си. Това несъмнено е полезна информация.“ Тя разполагаше с известни оръжия, но вече подозираше, че това няма да бъде достатъчно.

Дясната й ръка висеше край тялото. Направи опит да раздвижи пръстите си и установи, че средните три вече отказват дори да помръднат. Палецът все още действаше, докато кутрето само потрепваше.

Мили боже, тя вече спечели, отчаяно си помисли Тори.

— Човек рядко получава втори шанс — изръмжа Фукуца, отметна глава и мрачно огледа Тори. — Не мога да ти опиша колко ми е приятно отново да те видя тук… Очаквах да се справиш с „шурикена“ и кучето, но все още не мога да разбера как се измъкна от асансьорната шахта и онази въртележка на паркинга… — тунелът заехтя от подигравателния й смях. — В крайна сметка това е без значение, тъй като си тук — на своето лобно място. Точно според плановете ми!