Ерик Лустбадер - Операция „Бялата звезда“ (Книга 2)

Направи опит да прегледа раните й, но се отказа. Тъмнината беше непрогледна.

— Къде си ранена?

— Ако не беше викал името ми, сега щях да съм на релсите — унесено прошепна тя. Отпусна глава на рамото му и усети прегръдката на топлите му длани. Затвори очи, но това само усили световъртежа й. Стана й много лошо. — Ръсел, кракът ти…

В тунела се появи ослепителна светлина, миг по-късно влакът профуча край тях с оглушителен грохот. Ръсел изчака малко, после успокоително я стисна за рамото:

— Всичко е наред, сега ще се измъкнем от тук!

Помогна на Тори да стане на крака, но тя безсилно се отпусна в ръцете му, а лицето й се разкриви от болка.

— Тори, какво ти е?!

— Грешиш, Ръс — тихо прошепна тя. — Нищо не е наред… — Отново си спомни как заби „шурикена“ в корема на страховития пес „акита“ и ръката й се обля в кръв… — Не мога да ходя — дрезгаво добави тя и мълчаливо му показа подутата и почерняла рана на пръста си. — Това е от проклетата отрова на Фукуда…

Токио, Звездното градче, Москва, Архангелское

— Ах това мръсно копеле Хитасура! — изръмжа Големия Езо.

Намираше се във влажния тунел под сградата „Кинжито“ и гледаше с мрачен поглед обезобразеното тяло на Фукуда. Зъбите й все още стискаха тръбичката за духане, стоманеният „шурикен“ вътре така и не беше излетял. Изпита чувство на гордост от решителния израз на лицето й — приличаше на тигрица, която всеки миг ще се нахвърли на жертвата си. Тази жена беше постигната от самурайска смърт, на бойното поле…

— Мръсното копеле Хитасура! — повтори заплашително той, но в поведението му липсваше мъката, която обикновено се ражда при загубата на близък роднина или ценен помощник като Фукуда.

В съседния тунел профуча влак, грохотът дълго отекваше в бетонната тръба.

— Това е работа на онова копеле Хитасура, което е довело бойците си тук!

Кои — „твърдата машина“, която някога носеше името Хоно Канзей, бавно коленичи до него. Пръстите й леко докоснаха хладната буза на Фукуда.

— Това не е работа на Хитасура — тихо промълви тя. Гласът й беше хладен и далечен. — Преди да бъде застреляна, е водила ръкопашен бой… С противник, който е бил по-силен от нея…

— Тори Нън! — изръмжа Големия Езо. — Ето защо Хитасура е побягнал още при първия капан и е тръгнал да събира армията си! После ги е довел горе, в музея… Заради тази жена е рискувал да попадне в лапите на полицията. Двамата пак са в екип и това е лоша новина за мен.

— По-скоро за нея — процеди Кои и бавно се изправи.

Небето на изток поруменя, първите лъчи на слънцето — оранжеви като току-що изстискан портокалов сок, неуверено надникнаха през тесните процепи в сивите облаци. Когато върховете им докоснаха водите на река Сумида, която извиваше току под блока, в който се намираше апартаментът на Големия Езо, те блеснаха като разтопено олово.

Изправена до прозореца, Кои безмълвно наблюдаваше как оловото потрепва и оживява, развълнувано от малка рибарска лодка, насочила се към крайбрежното рибно тържище Тцуки. Водата, а и бреговете на реката съдържаха в себе си толкова нюанси на сивото, че Кои неволно се зае да ги брои. Сякаш се готвеше да изнася сказка за величието на безкрайността…

— Предстоят ни няколко неотложни задачи — каза Големия Езо. — Първо: трябва да открием начин да се вмъкнем в сделката между Хитасура и Кунио Мишита. Проклетникът положително смуче огромни суми от Мишита за своето посредничество. Дневниците на Саката разкриват огромните мащаби на политическата корупция, а точното описание на дадените подкупи е нещо наистина безценно. Защо неговите, а не моите пръсти да са в кацата с меда?

Това обаче няма да стане лесно. Както знаеш, в дневниците на Саката има бели полета. Никъде не се споменава за физическата връзка между Хитасура и Мишита. Дали това е случайно?

Второ: Хитасура трябва да бъде наказан за враждебните си действия срещу членове на моя клан. Трето: Тори Нън трябва да си получи заслуженото по същите причини. Тя е ликвидирала Фукуда със собствените си ръце.

Над реката се появи чайка, в перата й се съдържаха всички нюанси на сивото, които се преливаха от движението й над огряната от утринното слънце вода и все още тъмните брегове. „Аз съм като тази чайка, помисли Кои. У мен се съдържат всички нюанси на сивото, то е естествената ми среда.“