Ерик Лустбадер - Операция „Бялата звезда“ (Книга 2)

Отново започна да се унася…

— Тори!!!

Пробуди се за миг, колкото да установи, че това е гласът на Ръсел, който искаше да я спаси… В изражението на Фукуда се появи нещо особено. Но какво? Беше й трудно да мисли, сякаш съзнанието й затъваше в лепкаво блато.

Подхлъзна се и отново потъна в дълбоките води на безкрайността…

— Тори!!!

Фукуда. Нещо става с нея… Лицето й беше прекалено близо. Виж това лице! Върху него е изписано отчаяние! Фукуда също вижда края си!

Също? Или почти?

„Това зависи от мен“, каза си Тори. Коляното й отново се насочи към бедрото на Фукуда. Едва сега видя, че костта беше счупена и грозно стърчеше през дрехата. Нанесе удара с всичките сили, които й бяха останали.

Фукуда нададе болезнен писък, хватката й се разхлаби само за миг. Но в трахеята на Тори се промъкна глътка въздух, силите й се утроиха. Ръцете й се стрелнаха напред и нагоре, пръстите на лявата ръка блокираха натиска, а дясната — макар и безчувствена, все пак успя да стисне китката на Фукуда.

Веднага разбра, че няма сили да я задържи и трябва да търси друг метод за затвърждаване на успеха си. Лявата й ръка се сви в стоманен юмрук, ударът беше насочен напред и нагоре. Лакътят на Фукуда изпука и се строши, от прехапаните й устни бликна кръв, сълзи на болка замъглиха погледа й. Направи опит да контраатакува със здравата ръка, но Тори я блокира със серия от болезнени ветрилообразни удари в гръдния кош.

Самата Тори беше на прага на припадъка, устата й конвулсивно поемаше кислород, дясната ръка безсилно увисна край тялото. Събрала волята си на топка, тя вдигна крак и нанесе страхотно „атеми“ в слабините на противника. Фукуда отлетя метър назад, главата й клюмна.

Тори безсилно отпусна глава над нея, после очите й бяха заслепени от прожекторите на влака, който изскочи иззад завоя на тунела и се понесе към тях.

Скочи на крака и изтича към лоста на стрелките. Но той дори не помръдна, очевидно машинистът вече беше задействал автоматичното превключване. Веднага забеляза, че никелираната стомана е в първоначалното си положение — значи кракът на Ръсел трябва да е свободен.

Хвърли се към него, лицето й се разкриви от болка. Обзе я силен световъртеж, едва успя да се задържи на крака. Вкопчи се в тялото на Ръсел и двамата с олюляване се насочиха към една от работните ниши, изкопани в стената на тунела.

Миг по-късно влакът профуча покрай тях с оглушителен писък на свирката си. Тори напусна нишата и бавно се насочи към мястото, на което беше оставила безжизнената Фукуда. Но върху релсите нямаше нищо. Тръсна глава и започна да се оглежда, после от устата й се откъсна дрезгав вик. Железни пръсти се впиха в глезена й, очите й се сведоха надолу й видяха призрачното лице на Фукуда между релсите. Разкривено от болка, с бяла като вар кожа и искрящи от ярост очи. Устата бавно се разтвори и Тори видя смъртта си. Между ситните зъби тъмнеше малка метална стрела, която всеки миг щеше да полети към гърдите й.

Отчаяно се вкопчи в пръстите, които стягаха глезена й, но те бяха твърди като стомана и я притегляха към релсите с огромна, нечовешка сила. Устата на Фукуда се разтвори до отказ, бузите й се издуха. Само след миг смъртоносното й дихание щеше да се насочи към Тори…

После се разнесе оглушителен изстрел, усилен многократно от ехото на тунела. Тори подскочи, очите й заплашваха да изскочат от орбитите си. Устата на Фукуда звучно се затвори, тялото й се разтърси от предсмъртни конвулсии. Лявата част на гърдите й бързо потъмняваше от кръв…

Останала без сили, Тори се свлече върху релсите.

Ръсел докуцука до нея, револверът му беше насочен в главата на Фукуда, сякаш все още не беше сигурен в смъртта й.

— Хайде! — изкрещя в следващия миг той. — Не усещаш ли вибрациите? Идва още един влак!

Тори не беше в състояние да помръдне. Втренчена в лицето на Фукуда, тя имаше чувството, че вижда там собственото си бъдеще — мрачно, самотно, неутешимо… Краят на пътя, към който подсъзнателно се стремеше от години, въпреки постоянните сблъсъци със смъртта…

— По дяволите, Тори, ставай! — изкрещя Ръсел. — Вече получи проклетата си вендета!

Коленичи до нея с болезнено изпъшкване, подхвана тялото й и бавно го понесе към работната ниша в стената на тунела. Положи го вътре, после пропълзя до нея с цената на огромни усилия. Мракът се изпълваше с наелектризиращи вибрации.

— Тя е мъртва! — дрезгаво рече Ръсел и се наведе над Тори. — Сега дано се успокоиш!