Ерик Лустбадер - Операция „Бялата звезда“ (Книга 2)

— Стани! — заповяда с равен глас Марс.

— Какво?

— Казах стани! — внезапно изрева той и Наташа уплашено скочи на крака. — Ще седнеш само когато ти бъде заповядано това!

— Мръсник! — изгледа го презрително Наташа, започнала да възвръща самочувствието си. После се тръшна на стола. Почти веднага обаче отскочи от седалката, от устата й се откъсна див вик. Тялото й се разтърси от електрически ток. Сведе очи към пода и едва сега забеляза голите кабели, които бяха прикрепени към краката на стола.

— Нещо си объркал мебелировката! — процеди тя.

— Сега вече можеш да седнеш — отвърна Марс.

Тя остана на крака.

— Ето, виждаш ли? — злорадо се ухили той. — Няма проблеми да те накарам да вършиш това, което искам… Дори без да прибягвам до електрошокове, гумени палки или пък заплахи…

Наташа седна.

— Цяло чудо е, че можеш да се понасяш — въздъхна тя, после го огледа и поклати глава: — Не, всъщност бъркам… Не е чудо, а мерзост!

— Гладна ли си? — небрежно попита Марс, насочил вниманието си към отвореното досие. Нежеланието му да се конфронтира с нея имаше опустошителен ефект, Наташа усети как решителността й започва да се топи.

— Къде ти е униформата, полковник? — попита тя, преценила, че мълчанието в този миг ще бъде равно на поражение.

— Ако не отговориш на въпроса ми, ще приема, че нямаш нужда от храна — равнодушно рече той.

— Не мислиш ли, че с пагоните на КГБ върху раменете си ще бъдеш по-красив?

— Значи не си гладна — рече той и отмести някаква кутия, която лежеше върху папката. Прелисти една страница и попита: — Какви са отношенията ти с Валери Денисович Бондасенко?

— Той ми е брат.

Марс изненадано вдигна глава:

— Какво?

— Брат ли казах? — изви вежди Наташа. — Сбъркала съм, имах предвид любовник…

— Кое от двете? — намръщи се Марс. — Брат или любовник?

— И двете.

Марс остави писалката и преплете пръсти в скута си.

А Наташа, с изострени от опасността сетива, изведнъж откри, че ушичките му са противно малки и всъщност прилича на плъх, а не на кинозвезда…

— Наташа — тихо промълви той. — Уверявам те, че е по-добре да разговаряш с мен, отколкото да минеш по общоприетата процедура…

— Общоприетата процедура означава само едно: или ще живея, или ще умра!

Устните на Марс се разтегнаха в усмивка.

— Навън, на улицата, с положителност бих се съгласил с теб… Но сега си тук, в тази сграда. Затова те моля да ми повярваш, като ти казвам, че има и други начини за установяване на истината. Всички без изключение крайно неприятни…

— Предполагам, че под „неприятни“ трябва да разбирам „болезнени“, нали?

— Защо утежняваш положението си?

— Върша това, което трябва — тръсна глава Наташа. — Нищо повече.

— Но в очите ти има страх…

— О, да — кимна тя. — Наистина съм уплашена до смърт. Но това не променя нещата.

Марс помълча известно време, после повтори въпроса си с равен глас:

— Какви са отношенията ти с Валери Денисович Бондасенко?

— Валери ми е брат, любовник… А вероятно и двете…

Марс прелисти една страница.

— А какви са отношенията ти с Героя?

— О, тук вече няма място за съмнение. Чукам го така, че чак очите му ще се пръснат!

— Вулгарният речник не ти отива, Наташа.

— Хайде, стига, Марс! Не се прави на толкова скромен!

— Ти ли осигуряваш на Героя достъп до секретни документи, които са държавна тайна?

— Аз съм актриса, а не шпионка, Марс.

— Наташа, имаш ли представа какво е наказанието за шпионаж?

— Не, но ако цял живот трябва да гния в онази дупка, бих предпочела да умра…

— Е, добре — кимна Марс. — Направих каквото можах…

— Разбира се, много ти благодаря…

Марс натисна скрития под бюрото бутон и някак разсеяно подхвърли:

— Дойде времето на грубияните…

Наташа беше толкова уплашена, че й прилоша и й се прииска да повърне. През цялото време си беше давала сметка за последиците от това, което върши. И твърдо вярваше, че е готова да ги посрещне. Но сега установи, че никой никога не е готов за подобен кошмар, който идва внезапно като смъртта на близък човек…

Колко бързо се губи ориентация, въздъхна в себе си тя. Отнемат ти часовника, тикат те в килия без прозорци и вече не знаеш дали е ден или нощ, да не говорим за часа. Мигащата светлина в килията твърде бързо прокарва дълбока бразда между затворника и реалния свят. Наташа се потопи в друга реалност — там, където времето не съществува. Кога я прибраха? Преди час, преди ден? Опита се да определи това, но не успя. Страхът притисна сърцето й с нова сила. Не бива да го показвам пред Марс, стегна се тя. Усети ли го, жива ще ме изяде!