Ерик Лустбадер - Операция „Бялата звезда“ (Книга 2)

— Ето го и нашият грубиян — тихо подхвърли Марс.

Главата на Наташа рязко отскочи нагоре, очите й с ужас се спряха на грозен мъж с тъмни коси, който пристъпваше към нея със спринцовка в ръка.

— Не! — изкрещя неистово тя.

Но иглата вече проникваше под кожата на ръката й, буталцето започна да слиза надолу. Миг по-късно тялото й започна да се вледенява, душата й потръпна от ужас. Сякаш инквизициите вече бяха започнали…

— Кунио Мишита го няма!

Гласът на Йен Ясувара натежа от отчаяние, ръката му върху телефона в колата видимо започна да трепери.

— Може би на това разчитате — подхвърли Големия Езо.

— Не, не! — тръсна глава Ясувара и хвърли уплашен поглед към мълчаливата Кои до себе си. — Ще го намеря! Дали да не опитаме в „Кайжин“?

Големия Езо и Кои разбраха какво има предвид — една от най-престижните чайни в Токио, пълното й име беше „Кайжин-ни-Кисуру“. Тя също работеше до късно през нощта, но за разлика от обикновените „акочочин“ там държаха на приличието и старомодните традиции. В свободен превод името означаваше „нещо, което се превръща в пепел“ и едва ли можеше да бъде свързано с консумацията на чай…

Големия Езо мълчаливо завъртя ключа и мерцедесът плавно потегли към Шимбаши. Именно там се намираше „Кайжин“.

Външността на сградата беше съвсем банална — така е при всички скъпи клубове в Япония. На практика се виждаше само една врата, изработена от дебели дъски в метални рамки. Дървото очевидно беше „кьоки“ — рядък и труден за отглеждане вид, чиято дървесина е по-здрава от стомана. Също така очевидно беше, че изработката е стара, може би на няколкостотин години. Но повърхността й блестеше без нито едно петънце, покрита от тънък слой лак. Според едно от местните предания тази врата е била изработена за замъка на Йеасу Токугава — първия велик шогун в историята на Япония. Но подобно на повечето легенди в тази страна, легендата се предаваше устно, от баща на син, това лишаваше историците от възможността да проверят нейната достоверност…

От двете страни на каменната стълба се издигаха гротескно извити стволове на кипариси „хиноки“, подстригани така, че да наподобяват митични създания. Звънецът отекваше дълбоко във вътрешността на сградата, изминавате цяла вечност, преди вратата да се отвори. Тук достъп имаха единствено членовете на клуба и техните гости. А те се набираха предимно сред елита на японското общество.

Притиснал кърпичка до скулата си, Йен Ясувара нетърпеливо натисна бутона. Вратата се отвори едва след като изтекоха няколко минути, от тъмнината на преддверието се разнесе почтителен глас:

— Добре дошъл, господин Ясувара. Двама ли са гостите ви тази вечер?

Йен промърмори нещо, кимна с глава и побърза да прекрачи прага.

Тишината в сградата беше необичайно дълбока, човек оставаше с впечатлението, че са намира в храм. Осветлението беше дискретно, под изящните аплици на каменните стени се виждаха ръкописи на пергаментова хартия. Бяха толкова стари, че съдържанието им се отнасяше до Китай, а не до Япония…

Скромната, почти спартанска атмосфера на преддверието влизаше в ярък контраст със залите, които бяха обзаведени с истински разкош. Там имаше дълги и ниски кожени дивани с извити и обсипани с фина дърворезба облегалки, плюшени кресла, в които свободно можеха да се поберат двама едри мъже, върху дебелите поне пет сантиметра килими бяха разхвърляни кожи на редки хищници.

— Господин Мишита ни очаква — каза Ясувара на едрия мъж с грозен белег на мястото на ухото, който мълчаливо изникна пред тях.

Мъжът внимателно огледа младия юрист, после стори същото и с придружителите му.

— Насам — най-накрая рече той и тръгна пред тях. — Чаят на господин Мишита е поднесен в Зелената зала…

Всяко помещение в „Кайжин“ носеше името на определен цвят — в съответствие с обзавеждането. „Зелената зала“ се оказа типична японска чайна, в средата на която се издигаше миниатюрна, но богата вътрешна градина. Макар и оградена отвсякъде, градината беше оформена по такъв начин, че създаваше илюзията за провинциален „рьокан“, зад който се издига панорамата на високи планини.

Вървяха по коридор, чиято настилка беше изработена от безупречно полирани дървени плочки. Стените бяха боядисани в жълтеникав цвят, очевидно за да имитират древна римска вила. Поредната илюзия за окото…

Кои преброи седем врати „фузума“, покрити с оризова хартия. Всички бяха затворени. Спираше пред всяка от тях и докосваше хартията с върха на пръстите си. Искаше да усети вибрациите от разговорите на евентуалните посетители. Но не долови нищо.