Ерик Лустбадер - Операция „Бялата звезда“ (Книга 2)

По-голям от нея с четири години, Евгений реагира зле на чуждия мъж в дома им. Беше на дванадесет — възрастта на първите бунтове. Но при него възрастта едва ли играеше особена роля, тъй като си беше бунтар по душа. Присъствието на Павел у дома го отчужди. Започна да закъснява, после дойде ред на бягствата.

Майката на Ирина беше толкова съкрушена, че Павел се принуди да вземе мерки. Веднъж или два пъти отиде да търси Евгений, връщайки го насила у дома. Отказа се едва когато момчето запали обувките му и пожарът за малко не изпепели целия апартамент.

— Не е мой син — заяви веднъж той и сви рамене. — Затова и не желае да ме слуша…

— Но така ще пропадне! — чупеше ръце майката на Ирина.

— Вече е пропаднал — изгледа я мрачно Павел. — Нима не виждаш, че не се прибира със седмици?

— Господи, ако баща му беше тук!

Павел стана и излезе от стаята.

Няколко седмици по-късно майка й и Павел се ожениха. Евгений изобщо не се появи на празненството. През следващите месеци майка й все по-често се отбиваше в църквата да се моли за душата на сина си.

Ирина намираше Павел за приятен, но доста скучен. Беше човек без амбиции и въображение, не проявяваше никакъв интерес към света извън Москва. Вечер се прибираше побелял от вар и дълго се търкаше на кухненския умивалник. Въпреки това под ноктите му винаги оставаше червеникава прах от тухлите.

Ръцете му бяха груби като шкурка, докосвайки ги, Ирина имаше чувството, че пипа дъски. Макар че говореше малко, Павел беше добър с нея. Тя му поднасяше вечерята и оставаше да му прави компания. Жадуваше да чуе някоя дума от устата му, радваше се дори когато я погледне. Но той го правеше рядко, напълно погълнат от храненето. Ядеше бързо и ненаситно, чинията му винаги беше излизана докрай.

Една вечер двамата бяха сами. Ирина пресече коридора и хвърли поглед през отворената врата на спалнята. Павел беше с гръб към нея и тъкмо се събличаше. Ризата се свлече от раменете му и тя неволно ахна, видяла многобройните белези по гърба му. Бяха стари, но толкова дълбоки, че приличаха на тъмни процепи.

Павел я чу, обърна се и заби тежък поглед в лицето й. Ирина изтръпна от ужас, но той само седна на леглото и протегна ръка.

Тя колебливо пристъпи към него. В ъгъла мътно проблясваше иконата на майка й, по стените висяха евтини репродукции на полски пейзажи, на които много държеше баща й. До леглото стоеше люлеещият се стол на баба, оцелял след преселението на фамилията в Москва.

Павел стисна ръката й в мечешките си лапи и попита:

— Уплаших ли те, миличка? Съжалявам. Аз не съм красив, просто имах късмет да се запозная с майка ти… Повечето жени изобщо не ме поглеждат… Първата ми жена вечно ми се присмиваше, но мисля, че все пак ме обичаше — веждите му леко се присвиха. — Разбираш ли всичко това? — Раменете му се повдигнаха. — Вероятно не… Това обаче няма нищо общо с белезите по гърба ми… Едно време баща ми здравата ме налагаше… Удряше с колана и ръмжеше: „Ах, ти, звяр! Ах, ти, чудовище! Ти не си мой син, откъде се пръкна?“

— Ужасно! — проплака Ирина.

— Донякъде — кимна Павел. — Но само донякъде… Защото аз желаех да поема гнева на баща си върху себе си… Така се спасяваше мама… Вечер, когато се връщаше пиян и не можеше да ме открие, той си го изкарваше на мама. Още чувам писъците й… Братята ми се гушеха под постелята, но аз ставах и отивах в другата стая… Някой трябваше да й помогне, нали? — очите му изгубиха блясъка си, замъглени от силата на спомените. — Една вечер не издържах, изтичах в кухнята и сграбчих един нож…

— Уби ли го? — попита с широко отворени очи Ирина.

Очите на Павел бавно се фокусираха и се върнаха върху лицето й.

— Не, миличка… Баща ми издърпа ножа и започна да ме налага с него… Страшно болеше, но мама се спаси… Нямаш представа колко ми беше приятно.

— Какво стана с тях?

— С родителите ми? Баща ми умря от черен дроб, съсипа го пиенето. Три години след като почина мама.

— Сигурно ти е било тежко…

— Тежко? Да, наистина ми беше тежко… — Павел я погледна, после изведнъж я привлече в прегръдката си. — Но ти не трябва да мислиш за тези неща, миличка… Аз съм тук, няма нищо страшно! Винаги ще ви закрилям.

Павел удържа на думата си. Закриляше Ирина и майка й до последния си миг. Но и той, подобно на баща й, имаше опасна професия. Тоновете прах по строежите казаха тежката си дума. Разви остра форма на емфизем и си отиде… По това време Евгений вече беше мъртъв и семейството окончателно се разпадна. Майка й не умееше да се грижи за него, на практика тя не умееше да се грижи дори за собствените си деца…