Дъглас Престън - Златото на Кивира

— Той е знаел, че не е безопасно — възрази Слоун. — Самата ти си му го обяснила, нали?

Докато говореше, тя гледаше Нора право в очите. Макар че не каза нищо повече, премълчаното не можеше да е по-ясно.

— Знам, че отчасти аз съм отговорна за присъствието на Питър тук — като полагаше усилия да говори спокойно, отвърна Нора. — Ще трябва да се примиря с угризенията си. Но това не променя нищо. Факт е, че Роско, Луиджи и Бил Смитбак все още са с нас. След като знаем каква е опасността, нямаме право повече да рискуваме живота им.

— Как не! — измърмори Смитбак.

— Мисля, че трябва да ги оставим сами да вземат решение — каза Слоун. — Те не са просто платени шерпи, а имат свой принос в нашата експедиция.

Нора премести поглед от Слоун към Блек, после към останалите от групата. Всички мълчаливо я наблюдаваха. Тя с малко смътна изненада осъзна, че всъщност се оспорва положението й на ръководител. Някаква част от нея мърмореше, че не е честно: не точно сега, когато трябваше да скърби за Питър Холройд. Опита се да разсъждава рационално. Може би като ръководител на експедицията просто трябваше да заповяда всички да си тръгнат. След смъртта на Холройд обаче в групата изглежда имаше нови движещи сили, някаква непредвидима настойчивост. Това не беше демокрация, нито пък трябваше да е: и все пак разбираше, че трябва да хвърли зара и да изиграе своя ход.

— Както и да постъпим, трябва да действаме като група — заяви тя. — Ще гласуваме.

И погледна Смитбак.

— Аз съм с Нора — тихо отвърна журналистът. — Рискът е прекалено голям.

Археоложката премести очи към Арагон, който срещна погледа й за миг, после се обърна към Слоун.

— Не изпитвам никакви колебания. Трябва да си тръгнем.

Идваше ред на Блек. Той се обливаше в пот.

— Аз съм със Слоун — с висок напрегнат глас каза той.

Нора погледна Суайър.

— Роско?

Каубоят вдигна очи към небето.

— Според мен изобщо не трябваше да влизаме в тая проклета долина — навъсено отвърна той. — А сега започнаха дъждовете и онзи тесен каньон е единственият ни изход. Време е да си плюем на петите.

Нора се обърна към Бонароти. Италианецът безизразно махна с ръка и остави спирала от цигарен дим във въздуха.

— Както решите. Ще приема каквото решите.

Нора отново погледна Слоун.

— Преброих четирима срещу двама и един въздържал се. Няма какво повече да обсъждаме. — После смекчи тона си. — Виж, няма да си тръгнем просто така. До довечера ще довършим най-неотложните задачи, ще закрием разкопките и ще направим още снимки. Ще вземем малка извадка представителни артефакти. И ще тръгнем утре сутрин.

— До довечера ли? — обади се Блек. — За да закрием този обект както трябва, ще ни трябва много повече време.

— Съжалявам. Ще направим каквото можем. Ще вземем само най-важния багаж — останалото ще скрием тук, за да спестим време.

Всички мълчаха. Слоун продължаваше да се взира в Нора с неразгадаемо изражение.

— Да вървим — уморено се извърна Нора. — Имаме много работа до залез слънце.

Смитбак клекна пред палатката, предпазливо вдигна платнището и надникна вътре със смесица от жалост и отвращение. Арагон беше увил трупа на Питър Холройд с два найлона, след което го бе запечатал в най-големия херметично затварящ се чувал, с който разполагаха, жълт на черни ивици. Въпреки това в палатката вонеше на бетадин, спирт и нещо по-лошо. Журналистът се отдръпна навън и си пое дъх.

— Не съм сигурен, че мога да го направя — каза той.

— Хайде да свършваме — отвърна Суайър, взе един прът и се вмъкна в палатката.

„Не си струва аванса за книгата“ — помисли си Смитбак. Той бръкна в джоба за червената си кърпа и внимателно я завърза на устата си. После нахлузи чифт работни ръкавици върху латексовите, които му бе дал Арагон, взе парче въже и последва каубоя.

Двамата мъже колкото може по-бързо завързаха трупа за пръта, хванаха двата му края и го изнесоха от палатката.

Тялото на Холройд не беше тежко и Смитбак с относителна лекота повдигна края на пръта върху рамото си. „Басирам се, че тежи шейсет и пет, максимум седемдесет кила — помисли си журналистът. — Това прави по трийсет и пет кила на човек.“ Странно, че в такива стресови моменти разумът обикновено се занимаваше с банални, най-дребни подробности. Смитбак изпита съчувствие към добродушния скромен младеж. Само преди три дни край лагерния огън Холройд най-после се беше поддал на натиска на журналистическите му въпроси и неочаквано надълго и широко му бе разказал за старата си любов към мотоциклетите. Срамежливостта го беше напуснала и той оживено бе започнал да ръкомаха. Сега крайниците му бяха неподвижни. Всъщност прекалено неподвижни — вкочанясаните крака на младежа неприятно се блъскаха в рамото му, докато вървяха към тесния каньон.