Дъглас Престън - Златото на Кивира

Този път нещо вътре проблесна.

Блек отдръпна фенерчето, понадигна се и остана неподвижен за миг. После направи нещо, каквото никога не бе правил. Вдигна една кост и започна да изравя с нея камъните около дупката на плъха. Отначало внимателно, после с все по-голяма настойчивост. Скоро видя малък отвор в задния край на пещерата. Всякакви мисли за неудобствата, болестите и отровата бяха заменени от всепоглъщащо желание да види какво има оттатък.

Прахът полепваше по потната му кожа и той завърза кърпа на устата и носа си. Костта се счупи и той продължи да работи с голи ръце. След пет минути беше разчистил достатъчно голям отвор, за да се провре през него.

Блек дълбоко си пое дъх, избърса длани в дъното на панталона си и смъкна кърпата от лицето си. После постави ръце от двете страни на дупката и се изтегли през нея.

След няколко секунди се озова от другата страна и задъхано се изправи на крака. Беше задушно, горещо и изненадващо влажно. Той се огледа наоколо и лъчът на фенерчето му прониза стелещия се във въздуха прах.

Почти веднага отново видя проблясъка — типичния проблясък на злато — и за миг сякаш сърцето му спря. Намираше се в голяма черна пещера. Пред него се издигаше втора Голяма кива. Върху стената й с врязани и рисувани линии беше изобразен огромен диск, който хвърляше златни отблясъци. Голямата кива имаше врата отстрани, също затрупана с камъни и полузаровена в пясъка. Зад нея се издигаше прелестно пуебло на анасазите, малко, ала съвършено. Съхранените в пещерата двуетажни сгради и стълби бяха непокътнати от над седем века.

Блек се приближи до кивата и с трепереща ръка докосна златния диск. Златният ефект бе постигнат с тъмножълта боя — навярно жълта охра с железен оксид, — смесена със ситно натрошена слюда. След това повърхността беше полирана и лъщеше като злато. Същият метод бе използван в Кивата на дъжда, само че диаметърът на този диск беше три метра.

И тогава разбра, че е открил Кивата на слънцето.

Следобед сивото небе се беше изяснило и, въздухът над каньона на Кивира бе наситен с последните златни лъчи на залеза. На дъното вече се сгъстяваше нощният сумрак — странна противоположност на ярко осветената тясна ивица небе. Краткият дъжд беше изострил миризмите на пустинята: мокър пясък, сладко ухание на тополи, примесено с кедров дим от огъня на Бонароти.

Нора се опитваше да затвори един от непромокаемите чували и нито забелязваше красотата, нито усещаше ароматите. Все още бе вцепенена от последните събития и за нея долината беше всичко друго, но не и приятна. Преди няколко минути Суайър и Смитбак се бяха върнали от мрачната си задача и сега почиваха край огъня, изтощени и с неразгадаеми лица.

Тя с усилие премести чувала при другите, взе празен сак и започна да го пълни. Почти цялата вечер премина в събиране на багажа, скриване на част от вещите им и подготовка на останалите за дългото пренасяне по тесния каньон до конете. Щом напуснеха долината и нейното разколническо влияние отново щяха да могат да действат като един екип.

Откъм въжената стълба се разнесе дрезгав вик и я откъсна от мислите й. Нора вдигна поглед и видя високата фигура на Аарън Блек да крачи в мрака с посивяло от мръсотия лице, прашни дрехи и чорлава коса. За миг реши, че се е заразил от болестта, от която беше умрял Холройд. После обаче забеляза триумфалното му изражение.

— Къде е Слоун? — извика той и оживено се огледа наоколо. После вдигна шепи към устата си. — Слоун! — Долината закънтя от виковете му.

— Добре ли си? — попита го Нора.

Когато Блек се обърна към нея, тя видя, че под засъхналата по челото му кал струи пот и се стича на сиво-кафяви ручейчета по лицето му.

— Открих я — каза той.

— Кое?

— Кивата на слънцето.

Нора се изправи, пусна сака и го остави да падне на пясъка.

— Какво си открил?

— Зад града имаше запушен отвор. Досега никой не го е забелязал. Само аз. Открих я. — Гърдите му тежко се издигаха и едва изричаше думите. — Зад прохода има тесен тунел, който води към друга пещера зад града. И там е скрит цял град, Нора. Най-отпред е Голямата кива, напълно непокътната. Такова нещо не сме виждали досега.

— Дай да видим дали вярно съм те разбрала — бавно каза тя. — Ти си пробил отвор в стена, така ли?

Блек утвърдително кимна и още по-широко се усмихна.

Внезапно я обзе гняв.

— Изрично забраних каквито и да е нарушения от този род. Боже мой, Аарън, та ти просто си отворил ново място, което може да бъде ограбено. Забрави ли, че си тръгваме?