Дъглас Престън - Златото на Кивира

Всички заедно бяха решили какво да правят с трупа. Трябваше да го оставят на сигурно място, далеч от лагера, природните стихии и хищниците, докато по-късно имаха възможност да се върнат за него. Не можели да го погребат, беше казала Нора, койотите щели да го изровят. Имаше предложение да го завържат на някое дърво, но повечето дървета бяха високи, а долните им клони бяха отнесени от пороищата. Така или иначе, Арагон бе предупредил, че тялото трябва да е колкото може по-далеч от лагера. Тогава Нора си беше спомнила за пещеричката в тесния каньон, която се намираше над равнището на водата и бе достъпна по стъпаловиден перваз. Идеално място на около шест метра височина, точно над дебелия дънер от топола, вклинен в каньона от някой порой. Опасността от дъжд беше преминала — Блек бе слушал прогнозата на върха на скалите — и засега тесният каньон щеше да е проходим…

Смитбак се върна в настоящето. Имаше причина мислите му да блуждаят. Познаваше се достатъчно добре, за да разбира какво става: мислеше за каквото и да е, за да не се съсредоточи върху работата, която вършеше в момента. Кой знае защо го изпълваше смразяващ страх. Неведнъж беше изпадал в опасни ситуации: бе се борил с убиец в огромен музей, по-късно му се беше наложило да брани живота си в лабиринта от тунели дълбоко под Ню Йорк. И все пак тук, под приятното следобедно слънце се чувстваше в невъобразимо по-голяма опасност. Навярно заради неясната природа на злото, което дебнеше в тази долина.

Вкочанясаният крак на Холройд отново се заби в рамото му. Пред него Суайър бе спрял и гледаше нагоре към входа на тесния каньон. Смитбак проследи погледа му и се втренчи в назъбения отвор. Облаците се разкъсвали, беше казал Блек. Журналистът се надяваше, че метеоролозите не грешат.

Когато навлязоха в каньона, пуснаха трупа да плава по неподвижната вода. При всеки праг обаче трябваше да го теглят до следващия вир. След двадесетина минути бутане, газене, плуване и влачене, двамата мъже спряха да си поемат дъх. Малко по-нататък Смитбак видя масивния тополов дънер, който бележеше, мястото на пещерата. Той се отдалечи на няколко крачки от чувала, отвърза кърпата от устата си, изтупа я и я пъхна в джоба на ризата си.

— Значи смятате, че индианецът, когото сте видели, няма нищо общо е убийството на конете ми — каза Суайър. Това бяха първите думи, които изричаше, откакто бяха напуснали палатката на Холройд.

— Категорично — отвърна журналистът. — Пък и хората, които са убили конете ти, трябва да са същите, които са разбили техниката. А по времето, когато се е случило това, ние бяхме с онзи овчар.

Суайър кимна с глава.

— И аз така си мислех.

Смитбак видя, че каубоят продължава да го гледа. Кафявите му очи отдавна бяха изгубили ироничния си блясък, който Бил си спомняше от първите дни на експедицията. Хлътналите бузи, скулестото лице и стиснатите зъби излъчваха дълбока скръб.

— Холройд беше добро момче — просто рече той.

Смитбак кимна.

Суайър сниши глас.

— Едно е да загазиш там — той посочи с глава в предполагаемата посока на цивилизацията, — обаче е съвсем друго да извадиш лош късмет тук.

Смитбак премести поглед от него към трупа на Холройд, после отново се втренчи в каубоя.

— Затова Нора постъпва правилно — отвърна той. — Трябва колкото може по-бързо да се махнем оттук.

Суайър изплю струя тютюнев сок и улучи една недалечна скала.

— Тя е смела жена, признавам го. Доброволно да тръгнеш по следите на ония убийци… за това се иска кураж. Обаче не е достатъчно. Виждал съм как на такива места и най-малкият проблем води до смъртни случаи. И ще ти кажа нещо. Нашият проблем не е малък.

Смитбак не отговори. Продължаваше да мисли за Нора: за бързите й реакции, проницателните й очи, смелата й находчивост — за куража и решителността й, и с удивление осъзна, че не се страхува толкова за себе си, колкото за нея.

Суайър го наблюдаваше с бляскащи очи. После се изправи и хвана предния край на пръта. Журналистът стана на крака и отново завърза кърпата на устата си. Двамата изминаха остатъка от пътя до пещерата в мълчание.

Аарън Блек стоеше под шарената сянка на най-западната кула и с опитно око проучваше сондажите си. Естествено, профилите бяха идеални: образец като за учебник на последния стратиграфски анализ. А полевите му лаборатории както винаги бяха пример за икономия, ефикасност и точност.

Обичайното възхищение от собствената му работа обаче скоро се замени с разочарование. Той замърмори под нос, покри сондажа с голям брезент и го закрепи с няколко камъка в ъглите. Напълно неприемлив начин за съхраняване на постиженията му, ала поне беше по-добре, отколкото да зарови изкопа. Не стига това, ами се готвеше да напусне обекта, който трябваше да увенчае кариерата му. Бог знаеше какво щяха да заварят, когато се върнеха. Ако изобщо се върнеха.