Ерик Лустбадер - Дъщерята на президента

Андре инстинктивно се преви на две и гръклянът на Джак остана свободен. Джак напълни белите си дробове с въздух, вдигна книгата и заби ръба й във врата на Андре. За да приложи максимална сила, му се наложи да я стисне с две ръце. Така целеше да принуди Андре да изпусне ножчето. Оръжието се движеше напред-назад като махало с остри ръбове и първо одраска ухото, а след това и рамото на Джак. С всяко едно необуздано замахване парещата болка се засилваше и по него започна да се стича гореща кръв. Следващото дъгообразно движение можеше да улучи каротидната му артерия.

Той стисна зъби, след което притисна книгата още по-силно в гърлото на Андре и чу изпукване като лист хартия, който е бил смачкан, преди да бъде захвърлен. После устата на Андре се разтвори широко и отвътре се разнесе звук като на старовремски часовник, който всеки момент ще се счупи.

Взирайки се в кървясалите очи на противника си, Джак се разплака. Част от него знаеше какво става, какъв ще бъде изходът, но тази част трябваше да стои настрани, докато тялото е в опасност. Андре направи последен отчаян опит да убие и вдигна острието към ухото на Джак. Насочи го навътре, за да проникне в отвора. Ужасен, Джак промени центъра на тежестта си. Крайчецът на книгата проникна в дупката, образувана от фрактурата на пръстеновидния хрущял на ларинкса на Андре. Притокът на въздух беше прекъснат.

Ръката на Андре, която държеше ножа, се отмести. Върхът на острието беше почти в ушния канал. Джак се наклони с цялата си тежест и още малко от книгата проникна в Андре. Ръката на Андре, която държеше ножа, затрепери и задвижващата я сила се поколеба. По бузите на Джак се стичаха сълзи. Падаха върху Андре и в раната му. Очите на Андре го гледаха втренчено. Бяха непроницаеми.

Беше борба на волята. Андре вече не можеше да диша, но държеше ножа. Оставаше му само да събере сила и да го напъха с острието напред в ухото на Джак. Имаше момент на застой, когато силата и волята на двете момчета беше в равновесие. Нищо не помръдваше. Слабите шумове в библиотеката, откъслечният шепот, тихото пристъпване, лекият, много специфичен шум на книга, която бива измъкната от мястото си на лавицата, всичко изглеждаше преувеличено, като бръмченето на насекоми в горските дебри. Всички екстри на цивилизацията изгубиха значение и станаха безполезни. Остана единствено малката симфония на звуците и биенето на собственото сърце.

Природата ненавижда застоя. Също като славата той е мимолетен, макар да е възможно секундите му да изглеждат като минути. Джак усети върха на ножа да влиза в ушния му канал и затова завъртя ъгълчето на книгата. Очите на Андре се облещиха, а устата му зейна. Нищо не му остана, само безпомощен гняв, който грубо го водеше от живота към смъртта.

Дишайки тежко като пребито куче, Джак легна срещу сгърчените форми на Андре. Чувстваше се така, сякаш в дълбините на душата му беше изгаснала светлина, сякаш е изгубил част от себе си. Беше замаян и в шок от станалото. Нямаше думи, нямаше мисли в главата му, които можеха да опишат чувствата, които изпитваше. Малко след това тялото му се разтресе. В устата му имаше силен метален вкус на кръв, но беше невъзможно да се определи дали е неговата или на Андре.

Той лежеше зашеметен и изпаднал в транс в слабоосветения край на библиотеката, който нямаше изход и където никой не ходеше. Тогава си спомни една индийска притча от „Възвестието на Шри Рамакришна“, на която попадна случайно преди три години. Една бременна тигрица нападнала стадо кози. Когато скочила напред, за да захапе една ужасена коза, козарят я застрелял. Тигрицата паднала и в мига преди да издъхне, родила малкото си. Тигърчето израснало заедно с козите, ядяло трева и подражавайки на заварените си братя и сестри, блеело. До деня, в който един мъжки тигър открил стадото. Той съвсем естествено нападнал подрастващото тигърче, което не се отбранявало, а само блеело. Тигърът го сграбчил за гънката на врата и го завлякъл към реката.

— Виж отраженията ни — казал тигърът. — Двамата сме като братя. Защо блееш като коза? Защо живееш с тях, вместо да ги ползваш за угощение?

— Обичам трева — отговорило тигърчето.

— Защото познаваш само тревата.

В този момент тигърът скочил върху една коза и й разкъсал гърлото. Тигърчето се намирало достатъчно близо и опитало кръвта на козата. После заровило глава и отхапало от плътта, която му се усладила много повече от тревата.

Тигърът вдигнал глава и загледал как младото тигърче се тъпче с козе месо. С изцапана с кръв муцуна той казал: