Ерик Лустбадер - Дъщерята на президента

Сякаш тласната от невидима вибрация, главата й се завъртя и тя го видя. Той пристъпи от улицата на правоъгълния площад най-отгоре на стълбите, където тя го чакаше.

— Здравей, Рони — тихо промълви тя, докато той се навеждаше и устните му леко докоснаха бузата й.

— Ти дойде.

— Разбира се, че ще дойда! — Тя се вгледа в тъмните му очи. — Защо да не го направя?

— Може да си променила решението си — отвърна Крей. — Хората го правят в последната минута.

— Е, не и аз — твърдо отрече Кала. Той я беше научил да отстоява позицията си, даже пред Крис и Питър. Беше едновременно ужасяващо и възбуждащо, като да се возиш на влакче на ужасите.

Тя потръпна под порива на вятъра около фонтана. Любовниците, които седяха на стъпалата, бяха изчезнали. Без съмнение в някое топло легло. Хората по стълбите се разотиваха.

Той обгърна раменете й.

— Студено ли ти е?

— Малко.

— Тогава да пийнем по едно горещо кафе. Искаш ли?

Кала кимна и опря глава на гърдите му. Харесваше масивната му фигура. Често си мислеше за него като за защитен подслон.

Той я поведе надолу по стъпалата.

Тя леко, почти закачливо, се бутна в него.

— Какво ще кажеш да отидем в кафе „Луна“?

— Тази вечер е специална. — Той продължи надолу. — Имам предвид едно специално място.

Навлязоха в онази част на Испанските стълби, където заради изгорялата крушка сенките се разливаха по камъка и бетона като мастило от преобърнато шише.

— Къде ме водиш? — попита Кала. — Били ли сме там преди?

— Изненада. Обещавам ти, че ще ти хареса.

Над главите им се извисяваха огромни дървета. Голите клони стържеха в небето, сякаш се опитваха да изтръгнат твърдите като диамант звезди от декора, на който милионите светлини на града придаваха млечен оттенък. Насред това зимно кътче Кала потръпна отново и Крей я придърпа още по-близо до себе си, обвил ръка около кръста й.

Внезапно той се наклони към нея, сякаш изкълчи левия си глезен на някой камък. Тя се блъсна в ствола на едно дърво и тогава Крей я намушка веднъж в гърба. Ударът беше толкова точен, ръката — толкова тренирана, намерението — толкова непоколебимо, че злоумишлено изострената палета свърши останалото.

Крей задържа безжизненото й тяло и се огледа. Ако някой гледаше, щеше да види мъж, който държи пияната си или болна жена, но за късмет никой не се мяркаше наоколо. Крей бавно положи тялото на Кала върху дънера на дървото. С бързи и отработени движения сложи хирургическите ръкавици, извади мобилния телефон, който взе от един от бодигардовете на Али, сложи го в ръцете й, притисна пръстите й около апарата и след това го запрати в близкия вечнозелен храст. После измъкна палетата. Превъзходен инструмент. Беше проникнал през тъканта, кожата и вътрешностите с такава лекота, че нямаше почти никаква кръв. Той прибра оръжието в джоба си и изчезна в сенчестата гора от полюшващи се дървета. Мисията му беше изпълнена.

Според един от универсалните закони на тийнейджърството побойникът винаги се връща за още. Навярно е привлечен от това, което смята за слабост, защото слабостта на другите го прави по-силен. Възможно е да е садист и да не може да се възпре. Или може би просто не може да остави нещата така. Във всеки случай Андре се върна в живота на Джак — по-силен, по-озлобен, по-целеустремен от всякога.

Той като че ли изчакваше удобен случай, събираше сила, изчисляваше връщането си като генерал, който е бил принуден да се оттегли стратегически от бойното поле. Източникът на новооткритата му сила не беше само патронът му Сирил Толкан, но и един доставчик, когото беше открил сам — мъж на име Иън Брейди.

— Едно е сигурно — каза Гъс с известна доза присмех: — Иън Брейди не е черен. Мамка му, Иън Брейди не е американско име, няма начин. Но, по дяволите, тоя мъж е призрак, никой от хрътките ми не знае нищо за него. Що за птица е, по дяволите? Откъде е? К’ви връзки има? Червив е с мангизи, може цял Вашингтон да вдигне във въздуха.

Гъс изнесе тази реч една вечер, когато двамата с Джак си бяха вкъщи и слушаха Джеймс Браун. Джак беше купил някои записи от местния магазин за грамофонни плочи и нямаше търпение да ги изслуша заедно с Гъс. След тирадата на едрия мъжага той се подвоуми дали да не остави дългосвирещите плочи неразопаковани, но тъй като повдигна въпроса по време на вечеря, нямаше друг избор.

— Ха! Гле’й ти! — възкликна Гъс, като стискаше картонените обложки в огромната си ръка. — Елвис Пресли и „Ролинг Стоунс“. Бели момчета като теб. Имат вид сякаш не са яли от седмици!