Ерик Лустбадер - Дъщерята на президента

— Просто ги чуй. Упорит си като магаре!

— Е, слушал съм го Елвис и не е толкоз зле. Я по-добре сложи тая другата да те видя к’во те кефи.

Джак внимателно прибра плочата с Джеймс Браун в обложката й, извади черния винилов албум с „Out of Our Heads“, намести иглата и в стаята се разнесе „Mercy, Mercy“. След като и последните акорди на „One More Try“ заглъхнаха, Гъс се обърна към Джак и го подкани:

— Я да я чуем още веднъж тая пущина, синко.

Джак сложи иглата в началото на плочата и Мик Джагър запя.

Гъс учудено поклати глава.

— Мамка му, за такива хилави бели момчета наистина ги бива да се дерат.

Джак редовно посещаваше библиотеката на „Джи Стрийт“. В началото ходеше, защото пастор Таск го подканваше, но после осъзна, че му харесва да ходи. Благодарение на обучението на Таск той обузда страха си от четене на нови текстове. Това се превърна по-скоро в предизвикателство, начин да се измъкне от странния малък свят, в който го изтласкваше дислексията му.

Харесваше му прашният, пълен с частици история въздух. Обичаше да разтваря книгите наслуки, да се остави да бъде завладян от другия свят, да се върне, да започне от първа страница и да не спре, докато не погълне и последната дума. За разлика от киното и телевизията, които му показваха всичко, дори да не му се нравеше, книгите го пренасяха в света на собственото му въображение. Докато можеше да създава картини от думите, които прочиташе — сцени, изпълнени с герои, конфликти, добро и зло, — той имаше възможност да построи свят, който в много отношения се приближаваше до този, който обитаваха другите хора. И това го караше да се чувства по-малко като аутсайдер. Усещаше, че може да потърка рамо в минувачите на улицата. Тази атмосфера го привличаше ден след ден в прашната тишина, спокойна като неподвижно езеро. Но в тези дълбини, както ставаше с почти всеки тийнейджър, го чакаше нещо — страхът, който се появяваше отново, страхът, който трябваше да бъде посрещнат открито.

Джак се изправи лице в лице със своя страх един понеделник следобед. Стоеше до задните рафтове и вадеше монографии, посветени на последното му увлечение — криминалната психология. Една глава притъпи бдителността му. Но кой да помисли, че се налага да стои нащрек дори в обществена вашингтонска библиотека? Във всеки случай Андре разсъждаваше така. Той проследяваше Джак до „Джи Стрийт“ всеки ден в продължение на седмица, докато научи добре програмата му. Фактът, че проучваше почвата цели пет дни, при положение че в същото време можеше да договаря следващата си доставка от Иън Брейди, говореше колко дълбоки отмъстителни чувства таеше.

Но някои неща бяха по-важни от далаверата, по-важни от мангизите, защото надаваха вой да бъдат разрешени. И честно казано, Андре не можеше да диша спокойно, докато този проблем не бъде разрешен в негова полза.

Джак не го чу как се промъкна иззад него. Обут в обувки с гумени подметки, които купи специално за случая, Андре бавно се приближи, предвкусвайки края на болката, която го изгаряше отвътре, откакто Сирил Толкан му наложи наказанието.

В последния момент той атакува — тихо и окрилен от силата на справедливия си гняв. Сграбчи Джак за яката, вдигна го във въздуха и го блъсна в задната стена. Лавиците потрепериха и подът се покри с книги. Със замъглен и кръвожаден поглед Андре притисна с ръка гръкляна на Джак. С тази тактика целеше хем да не му даде възможност да гъкне, хем да го подчини колкото е възможно по-бързо. Макар и обзет от желание за мъст, Андре беше преди всичко прагматичен. Той не искаше да го хванат на това място с мъртво или умиращо тяло. Нямаше намерение да попадне в пандиза на белите нито сега, нито когато и да било.

Той отвори джобното си ножче с леко прищракване. Жертвата му изглеждаше толкова слисана, че дори не си беше вдигнала ръцете в опит да махне ръката му от гърлото си. Може би не му достигаше кислород, за да реагира. Във всеки случай това изобщо нямаше значение за Андре, който заби върха на острието в диафрагмата на Джак. Целта му беше да проникне в меката плът точно под гръдната кост, след което да прокара дългото тънко острие нагоре, право в сърцето на Джак.

Но спуснатите до тялото ръце на Джак не бездействаха. Той продължаваше да стиска с лявата си ръка дебелата книга с твърди корици, която четеше преди малко, и сега, след като чу предупредителното изщракване на джобното ножче, инстинктивно я притисна към гърдите си. Острието на ножчето се сблъска с картон и хартия вместо с кожа и плът. Очите на Андре се разшириха от изненада и след секунда се затвориха силно, докато коляното на Джак се забиваше в тестисите му.