Ерик Лустбадер - Дъщерята на президента

В действителност той изобщо не трябваше да е тук, затова заслужаваше всичко, което му се случи, включително да бъде издърпан навън от колата, хвърлен върху голата настилка, наруган и осмян, набит с цевта на пистолета и ритан, докато ребрата му започнаха да пукат. След като го укротиха и озаптиха, джобовете му бяха преобърнати и телефонът му, часовникът, пръстенът, синджирчето, изобщо всичко отиде в дълбоките полиестерни джобове. Взеха му и ключовете, само за да му дадат урок, да го натирят в кочината и да му заврат муцуната в помията. След това, надавайки животински викове и писъци, двамата разбойници потънаха в разтворената паст на нощта.

Привлечен от грозните ругатни и расистките псувни, които се сипеха като коктейли „Молотов“, Рони Крей наблюдаваше иззад плътните завеси на прозореца в задната стая, докато двамата хулигани изчезнаха по улицата, като крещяха и размахваха пистолети — символа на тяхната банда. Той познаваше и двамата и дори знаеше откъде са се сдобили с оръжията. Всъщност той отлично познаваше всяко едно гнусно влечуго в този пропаднал квартал, където добрите обноски бяха прокудени, а цивилизацията заспала, без изгледи да бъде събудена отново. Той познаваше начина им на живот, живот, от който не можеха да избягат. И използваше тази информация, когато му се налагаше. Например тези пистолети бяха стари и прегракнали като света и никое самоуважаващо се ченге от Вашингтон не би допуснало да бъде хванато на улицата с такова оръжие. Но тези евтини, достъпни и безконтролни пистолети бяха всичко, което тези млади мъже притежаваха. Също както белите младежи в Джорджтаун имаха родители, които да ги защитават, така тези разбойници имаха своите оръжия. И също като родителите, бедни или богати, оръжията най-вероятно няма да ти помогнат, когато най-много се нуждаеш от тях.

Тези мисли се стрелкаха в главата на Рони Крей, докато той изучаваше надрасканите с графити къщи и заобиколените от мръсотия и полуизсъхнала трева мрежести огради от другата страна на пустата, нашарена с дупки улица. Страхът беше разчистил района като сълзотворен газ. Парче вестник се издигна над вонящата канавка, като че ли е бил прочетен от някой от многото скръбни призраци, изхвърлени на брега на тази пустош. Накрая погледът му се спря върху единственото друго нещо, което се движеше в полезрението му — превърналия се в безформена маса млад чернокож, който пълзеше в канавката, единствения път, който го приемаше в обятията си. Но той бързо се изтощи и като морска звезда се просна в нечистотиите, голяма част от които бяха негови собствени.

Рони Крей наблюдаваше зорко като ястреб, който прелита над поле със зайци. Можеше да излезе и да помогне на младия мъж, но не го стори. Можеше да се обади на 911, но не го стори. Всъщност подобни идеи никога не му бяха хрумвали. Крей беше мисионер и като на всички добри мисионери съзнанието му беше праволинейно. Мисионерската страст изключваше всякакво отклонение от избрания път. Така че той остана зад пердето, гледаше утайката на света и събираше сили, защото само в най-дълбокото, само когато всяка надежда е изгубена, катализаторът на промяната пуска искра, която пламва в хиляди слънца.

Моментът наближаваше. Той беше сигурен в това, както знаеше със сигурност, че собственото му сърце бие или че дробовете му поемат въздух. Накрая, когато вече нищо не се движеше, той се обърна, с тихи стъпки се отдалечи и мина през потъналия в прах преден салон. Наоколо беше пълно с паянтови етажерки, отрупани със стари книги, изоставени списания, забравени грамофонни плочи в шарени картонени обложки. Не бяха негови и затова не изпитваше непреодолимо желание да ги категоризира, да ги подреди по азбучен ред, да им направи каталог или дори да им изправи ръбчетата, за да не го карат да скърца със зъби всеки път, когато погледът му попадне върху тях.

На облицованите стени в коридора бяха окачени черно-бели фотографии на момиче на не повече от двайсетина години, с интелигентни, силно раздалечени очи. Плоските, леко зърнести образи на лицето й бяха резултат от силен телеобектив като тези, които се използваха в полицията и в наблюденията на отряда за борба с наркотиците. На всички снимки задният план беше замъглен и размазан. Но на една–две от тях можеше да се различи част от знамето на Съединените щати.

Кухнята беше в жизнерадостно жълто. Вътре имаше дървени шкафове, боядисани в гланцово бяло. Пред долната част на прозорците бяха спуснати раирани пердета в ярки цветове. Той се поспря при бялата мивка, бавно изпи чаша студена вода, изми чашата със сапун и гореща вода и я постави точно в центъра на сифона, обърната наопаки. След това отвори хладилника. Всички метални скари бяха махнати, за да има място за момичето, което беше напъхал вътре с притисната брадичка към коленете. Очите й бяха потъмнели, а синкаво-бялата й кожа съсухрена. Ръцете й бяха върху бедрата. Лявата й ръка беше без китка. Той бръкна в триъгълното пространство между петите и задника й и извади платнена торбичка.