Ерик Лустбадер - Дъщерята на президента

Вместо това пасторът каза:

— Ще се обадя на Службата за закрила на детето в девет. Не ми се иска побоищата да продължат.

Джак прехапа устни. Службата за закрила на детето. Непознати. Не, те ще разберат колко е глупав и баща му ще се ядоса още повече.

— Не се обаждайте на никого. — Тонът му привлече вниманието на Таск.

— Добре, засега няма да го правя — съгласи се пасторът след кратка пауза, — но при едно условие. Много бих искал да се върнеш, защото според мен си готов да говориш за Бог.

Джак се колебаеше, но нямаше друг избор. Освен това отец Таск беше толкова мил, че можеше и да започне да харесва Джак, ако Джак не изглеждаше нелепо или не говореше глупости в негово присъствие. Това означаваше, че освен всичко друго трябва да стои надалеч от всяка страница текст, който пасторът можеше да поиска от него да прочете. Обезпокоен, той кимна в съгласие.

— Повярвай ми, Джак, първата стъпка е най-болезнена. — С усмивка Майрън Таск леко потупа Джак по рамото. — Сега си изгубен, даже ти не можеш да го отречеш. Но когато намериш Бог, ще откриеш и себе си.

Дъщерята на бъдещия президент се събуди в стая, която не й бе позната. Потънали в сенки, стените и таванът я заблуждаваха. Можеше да е в бункер или в голям салон, кой знае. Друга загадка, която не можеше да разреши, бе дали има прозорци. Една гола крушка, заобиколена от открояващата се полусянка на обикновен абажур, хвърляше изгаряща светлина върху главата и раменете й.

Тя седеше завързана за един стол, който сякаш бе ръчно издялан от сърцевината на гигантско дърво. Облегалката му с напречни летви се извисяваше над главата й, а седалката беше изплетена от тръстика. Лакираните в яркожълто повърхности бяха белязани от червени и лилави извивки, които напомняха както за листа на бугенвилия, така и за пръски кръв.

Китките й бяха завързани за огромните подлакътници с дебели кожени каиши. По същия начин глезените й бяха привързани към краката на стола, все едно я бяха прибрали в лудница от по-миналия век. Беше облечена в други дрехи, а не в тениската и момчешките боксерки, с които спеше. Краката й бяха боси. Усети слаб позив да пишка, но го потисна. Имаше далеч по-големи проблеми.

Али нямаше идея как се е озовала тук. Имаше смътен спомен за мазолеста ръка върху устата си, за това как в ноздрите й нахлу отвратителната миризма на етер. В края на краищата всичко можеше да се окаже кошмар. Усети собствената си миризма на пот, примесена от ужас, гняв и безпомощност.

— Ехо? Ехо! Има ли някой? Помощ! Измъкнете ме от тук!

Напрегнатият й глас звучеше странно в собствените й уши, като изпънат докрай ластик. Смърдяща от страх пот се стече под мишниците й. Крайниците й лудо се разтрепериха.

Това е сън, помисли си тя. Всеки момент ще се събудя в леглото ми в „Лангли Фийлдс“. Ако това беше истина, бодигардовете ми щяха да са ме спасили досега. Татко щеше да е тук заедно с цял батальон агенти от Сикрет Сървис.

В този момент пред погледа й се мярна мишка, истинска, жива мишка, и тя потръпна.

Както кучетата маркират територията си, двамата чернокожи младежи с нахлупени черни качулки изминаха отсечката на „Ти Стрийт“, разположена между Шестнайсета и Седемнайсета улица. Квартал „Анакостия“ във Вашингтон не беше най-подходящото място за негри и даже ако си като тези двама едри, дългокраки двайсетгодишни мъже, пак трябваше да се оглеждаш за колумбийци, които ако те хванеха, със сигурност щяха да те заговорят, да ти вземат всичките пари и след това вероятно да ти разпорят задника.

Тези двама младежи търсеха салвадорци — миниатюрни същества, с които можеха да се справят, върху които можеха да си излеят гнева, да им вземат парите и после най-вероятно да им съдерат задниците. Още преди години колумбийците, които държаха пазара на наркотици, бяха навлезли в гъсто населени от негри райони като „Анакостия“. Дребните заяждания се бяха превърнали в битки, а фронтовата линия се изместваше с всеки изминал ден. Войната за територия все още предстоеше да се разгърне с пълна сила, макар че витаещата във въздуха враждебност бе разяждаща като киселинен дъжд. След колумбийците, спускайки се като втори кръг колоездачи и следвайки ги по петите, идваха салвадорците, които се опитваха да си наврат човките. Така стояха нещата в „Анакостия“, такава бе обществената йерархия, написана със счупени кости и кръв.

Във всеки случай двамата младежи бяха излезли именно за счупени кости и кръв, затова когато видяха спрелия на светофара при „Оутс“ голям стар червен „Шевролет“ с изпръскани в пясъчножълто калници, се спуснаха към него от двете му страни с движение, което бяха репетирали и отигравали десетки пъти. Двамата много добре знаеха интервала от време, през който се сменяха светлините на светофарите в „Анакостия“, сякаш сами ги бяха инсталирали. Знаеха с колко секунди разполагат и какво трябва да направят. Бяха като пуснати на свобода каубои. Часовникът отмерваше секундите от 120 назад и ако искаха да си получат наградата, трябваше да ударят преди това. Още повече, че познаваха всички коли в квартала, особено тези на колумбийците — тресящи се адски машини с ревящи двигатели, боядисани в искрящи цветове, от които очите ти започват да пулсират и главата ти всеки момент ще експлодира. Опръсканият шевролет им бе непознат и затова беше разрешен за улов. Вътре седеше млад негър, който бе допуснал грешката, която външните за квартала лица правеха понякога — беше спрял в „Анакостия“, вместо да прелети като стрела, запращайки по дяволите червения светофар. В радиус от три километра нямаше пукнато ченге, което да го спре.