Ерик Лустбадер - Дъщерята на президента

— Разкажи ми приказка, почети ми книжка — подканяше баща му, когато отвореше вратата на стаята на сина си. Оглеждаше безбожния хаос от дрехи, комикси, списания, плочи, опаковки от шоколади и шоколадови десерти. — Книги, книги, къде са скапаните книги? — Навеждаше се и вдигаше един комикс. — Батман — подхвърляше той подигравателно. — На колко години си, по дяволите?

— Петнайсет — отговаряше Джак машинално, макар че устата му беше пресъхнала.

— И четеш само тези боклуци? — Той запращаше комикса в лицето на сина си. — Добре тогава, умнико, почети ми.

Ръцете на Джак трепереха толкова неудържимо, че комиксът се изплъзваше от пръстите му.

— Разтвори го, Джон.

Джак покорно прелистваше страниците на комикса. Той искаше да почете, искаше да покаже на баща си, че може, но емоциите му бушуваха. Беше обзет от страх и безпокойство, които автоматично заличаваха прогреса му в дешифрирането на английския. Взираше се в рисунките. Със същия успех диалозите в балончетата можеха да бъдат написани и на мандарин. Буквите отплаваха като опърничави морски същества. Той ги виждаше, но не можеше да ги разбере. Боклук на входа, боклук на изхода.

— Всемогъщи боже, та това е само шибан комикс. Едно шестгодишно хлапе може да го прочете, но не и ти, нали? — Баща му изтръгваше комикса от ръцете му и го запращаше в ъгъла.

— Хей, внимавай — подскачаше Джак.

Баща му протягаше дясната си ръка и го блъскаше обратно на леглото.

— Това е четвърти брой.

— Как, по дяволите, разбра? — Баща му затопуркваше към ъгъла и разкъсваше комикса. Батман и наметалото му бяха разединени.

Баща му внимателно сваляше от ризата си скъпоценните си копчета за ръкавели от злато и диаманти, събаряше с опакото на ръката си купчина комикси от нощното шкафче на Джак, разпръскваше ги. И тогава боят започваше. Коланът се размотаваше от юмрука на баща му като мазна пепелянка. Изплющяваше отгоре, а после отдолу. Върху гръдния кош на Джак се появяваха ивици. И когато боят преминеше в сериозната си фаза, баща му белязваше всеки звънък удар с море от думи.

— Не говориш правилно. — Пляс! — Държиш се като тъпо зомби, когато те помоля да направиш нещо. — Пляс! — Нервничиш и се мотаеш, защото си твърде глупав, за да ме разбереш. — Пляс! — Господи, на шестнайсет години си и не можеш да четеш. — Пляс! — На тези години аз вече превозвах боклук. — Пляс!

Той дишаше тежко, гърдите му се повдигаха и отпускаха бързо.

— Откъде се взе, по дяволите? — Пляс! — Със сигурност не и от мен! — Пляс! — Дупка в земята, това е то! — Пляс!

Гневът му беше огромен, колкото „Линкълн Мемориал“, колкото необятното небе. Той беше мъж, който гледаше сина си и се чувстваше посрамен. Все едно нещо в семето му бе дефектно. И той не можеше да понесе мисълта. Да има син като Джак го изпълваше с ярост, а яростта му подклаждаше насилието.

— Сигурно майка ти се е чукала с някой ненормалник от цирка — пляс!, — докато аз съм бачкал, за да свържем двата края, Джон. — Пляс! — Джон. Така наричат неудачниците, които ходят по курви. Джон. — Пляс! — Ти си тиквеник! — Пляс! — Малоумник! — Пляс! — Умствено недоразвит! — Пляс! — Да станеш само глупак ще бъде голям напредък за теб. — Пляс! Пляс! Пляс!

Тялото на Джак поемаше мъчителната болка с обичайното безразличие. Всъщност под влияние на малтретирането то закоравяваше и ставаше по-жилаво. Думите проникваха във вътрешния му крехък жироскоп, който бе деликатно балансиран в едно по-добро време. Морето от омраза разклащаше из основи жироскопа и тежкият механизъм смачкваше опърпаното самоуважение на Джак и го заравяше в калните мочурища на най-дълбоките кътчета на съществото му. Вярата е мимолетна като облак, деформиран от невидими сили. Колко лесно вярванията на другите хора се маскират като наши собствени. Врагът нахлува отвън, а ние, все още млади и впечатлителни, сме уязвими. Врагът е толкова коварен, че ние се променяме, без дори да го съзнаваме. И докато сме тласкани напред през живота, облакът ни придобива нова форма.

След това Джак лежеше в изцапаните с кръв чаршафи. В стаята му нахлуваха ревовете на градските покрайнини. Светофарът на кръстовището между „Ню Хемпшир“ и „Истърн Авеню“ присветваше от червено в зелено и после обратно. За пореден път той успяваше да предскаже съдбата му. Но сега светлината бе на заден план. Съзнанието на Джак беше заето с друго. То продължаваше наказанието, което баща му отсъди. Вината, която Джак изпитваше, се уголемяваше. Тази вина беше негова — той я създаде в замъгления си мозък, той я изкопчи от всички неща, които не можеше да направи, от всички неща, които се опиташе да стори, но претърпяваше провал. Баща му беше прав. С всеки изминал ден вината му ставаше все по-голяма и по-всеобхватна.