Ерик Лустбадер - Дъщерята на президента

Зад паркинга, откъм магистралата, безкраен морзов код от светлини пробягваше по лицето му, осветяваше очите, удвояваше главоболието. Неоновите надписи проблясваха в розово и зелено като биолуминесцентни същества дълбоко в сърцето на океана. Чу се клаксон, а след него и заглъхващият звук на ехото. Ритмичното вършеене на чистачките на предното стъкло приличаше на поучителния пръст на баща му. С конвулсивно потръпване на ръката той изключи двигателя и се загледа в дъждовния слалом по стъклото.

Али, помисли си той, къде, по дяволите, се намираш? Какво става с теб?

Той нямаше сили да спре мислите, които неизменно пълзяха към Ема. Жаждата му да поговори с дъщеря си, за да го благослови тя с прошката си, наля очите му със сълзи. Ръцете му се разтрепериха.

„Време е да спреш да се самосъжаляваш.“ Съветът на Шилц долетя обратно до него като ехо в пещера. Знаеше, че приятелят му е прав, но, Бог да му прости, той не можеше да спре. Беше като алкохолик с бутилка до устата. С всяка една клетка от тялото си копнееше за шанса да каже, че съжалява, да каже на Ема колко много я обича. Защо стана така, запита се той отчаяно, че беше в състояние да признае обичта си към нея едва сега, когато бе твърде късно? Удари с юмрук волана и колата се разтресе като желе.

Той вдигна поглед, несигурен дали вижда дъжда или собствените си сълзи. По-скоро усети, отколкото видя, някакво проблясване, сякаш сенките в периферното му зрение се раздвижиха като повърхността на езеро. Сепнато се огледа и усети аромата на Ема. Нейното лице ли го гледаше в огледалото? Той бързо се извъртя, но до ноздрите му достигна преситената миризма на нагорещен метал, претрита гума и изгоряла плът.

Дишайки тежко, рязко отвори вратата и коленичи на асфалта с наведена глава. Дъждът трополеше по него с безразличие, което го накара да стовари юмрук върху вратата. Набра се на дръжката и надзърна през обсипания с дъждовни капки прозорец. Задната седалка беше празна. Той опря чело на стъклото и мислите му се върнаха назад в мрачния водовъртеж на миналото.

Беше завел Ема, Игън и Моли на екскурзия в Къмбърланд Стейт Форест, за да ловят риба в езерото Беър Крийк. Момичетата бяха на десет години. Беше подарил на Ема въздушна пушка „Дейзи“. Един следобед тя се върна в лагера тичешком, цялата обляна в сълзи. Прицелила се в пойна птичка, която била кацнала на клона на един бор, и дръпнала спусъка. Нито за момент не допускала, че ще уцели, камо ли да убие, но точно това се беше случило.

Сърцето й беше разбито и никой не можеше да я утеши. Джак предложи да направят погребение. Суетенето около подготовката като че ли я поуспокои. Но когато Джак посипа с пръст трогателно загиналата птица, Ема отново избухна в плач, след което взе въздушната пушка и с всичка сила я запрати в езерото. Оръжието потъна като камък и на повърхността на водата останаха да се мержелеят само концентрични кръгове.

Това бе последният спомен на Джак за нещо, което бе преживял заедно с дъщеря си. Какво се случи след това? Тя ли порасна твърде бързо? Или просто се отчуждиха един от друг? Недоумяваше къде е отлетяло времето, как Ема се промени толкова. Все едно беше заспал в експреса. Ако не беше станала катастрофата, навярно никога нямаше да се събуди.

Шилц отвори вратата в отговор на думкането на Джак. Гумените му ръкавици бяха хлъзгави, напоени с кой знае какви вещества.

Той се отмести от вратата, за да направи път на Джак.

— Приличаш на ударено животно. Какво се е случило тук?

Потопен в ужаса на собствения си затвор, Джак едва не каза на Шилц за призрачните посещения. Всъщност беше убеден, че нямаше никаква свръхестествена намеса, просто се самозалъгваше, сякаш силното му желание би могло да върне Ема към живота или негово призрачно подобие. От друга страна, кой освен Игън, който виждаше Божията ръка в невероятното, в необяснимото, можеше да разбере. Въпреки това Джак предпочете да замълчи по въпроса. Беше твърде лично, твърде унизително. Щеше да изглежда като дете, изгубено в приказка за духове.

— Сетих се за нещо, което не разбирам. — Шарън постоянно го обвиняваше, че крие истинските си чувства зад сарказма. Какво знаеше тя?

Кабинетите бяха затъмнени, хлъзгави и утихнали и мъркаха като вентилатор. Килимите и ламперията рязко контрастираха с редиците банки за трупове от неръждаема стомана, отводнителните маркучи, огромните тръби на пода, съдовете с химикали, множеството микроскопи, редиците подпори, използвани за повдигане на гърдите на труповете за по-лесно проникване, чекмеджетата, пълни с инструменти за морфология и патология: триони за кости, назъбени ножове, ножици за отваряне на стомашно–чревния тракт, чукчета с кукички, клещи за разрязване на ребра, длета за черепи, скалпели и извити хирургически игли за зашиване на телата, след като работата е свършена. Джак и Игън заобиколиха стаята с рентгена и токсикологичната лаборатория и минаха през стаята за измерване, която беше прецизно подредена като швейцарска часовникарска работилница и равнодушна като месарница, където труповете и основните им органи биваха претегляни и измервани. Дори и в късия коридор се усещаше леденият дъх на студената стая — мрачна, неприветлива, безлична като терминал, смълчана като библиотека.