Ерик Лустбадер - Дъщерята на президента

22 декември — 2 януари

На петнайсет години Джак често не можеше да спи. Възможно беше да е форма на безсъние, но едва ли. Той имаше основателна причина да стои буден. Живееше в една от онези еднотипни къщи с наклонени покриви, подредени в дълги редици, които се намираха толкова близо до границата на Мериленд, че сякаш окръг Колумбия искаше да ги прогони от земите си. Нощем, обзет от тревога и безпокойство, лежеше в леглото и се взираше в светофара на кръстовището между „Ню Хемпшир“ и „Истърн Авеню“. Живееше, ядеше и дишаше с ритъма на смяната на светлините от червено до зелено. Зад прозореца му, на източната граница на окръг Колумбия, градът ревеше, лаеше, виеше, квичеше, ръмжеше като глутница диви кучета с блеснали от глад очи. Вътре в къщата мракът беше изпълнен със страх, който стискаше главата му като менгеме и заплашваше да го смаже, да го остави без дъх. Накрая той не издържаше и скачаше сред бурно море от чаршафи. Този момент беше решаващ. Ако случеше зелена светлина, това означаваше, че всичко ще е наред. Но ако беше червена… Сърцето му биеше лудо, ревът в ушите го замайваше. Катастрофа.

Когато събереше сили да погледне назад към тези нощи, той осъзнаваше, че цветът на светофара е бил без значение. Уповаването на схема, зависеща от волята на незнаен работник, му създаваше илюзията, че контролира онези части от живота си, от които се страхуваше. Но както всички деца, той също разчиташе на илюзията, за да държи ужасите си в кутията на Пандора.

Между един и три часа през нощта ушите му бяха настроени да доловят тежкия тропот на стъпките на баща му, който се връщаше от работа. Въпросната нощ с нищо не се различаваше от останалите. Беше юни, задух. Даже и най-леките дрехи на простора не помръдваха. Едно куче лежеше в дъното на прашния празен паркинг до автотенекеджийската работилница и хъркаше астматично. Един старец хриптеше и кашляше толкова силно и продължително, че Джак се опасяваше, че от устата му всеки момент ще изскочи парче бял дроб.

Звуците припълзяваха и сякаш самият апартамент протестираше срещу тежестта на баща му. Всеки един от малките, но обособени шумове, които съпътстваха бавното придвижване на баща му, изпращаше прилив на кръв в слепоочията на Джак и той потрепваше от болка.

Понякога това бе всичко, което се случваше. Звуците постепенно се оттегляха, Джак се отпускаше, пулсът му се нормализираше и най-накрая той се унасяше в неспокоен сън. Но друг път първите тактове на „California Dreaming“ на „Дъ Мамас енд дъ Папас“ се вмъкваха в стаята му, сърцето му се впускаше в див ритъм и той с усилие се въздържаше да не повърне върху чаршафите.

„Щях да съм на топло и безопасно място…“

Трите парчета пица „пеперони“, които Джак изяде на вечеря, се надигнаха като с магическа пръчка.

„… ако живеех в Ел Ей…“

Стомашната киселина изгаряше гърлото му и в главата му се въртеше една–единствена мисъл: „О, Господи, той идва.“

Мелодията поемаше свой собствен живот. Също като нотите на змиеукротител, тя беше изпълнена със зловещо значение, което рязко контрастираше с първоначалното й слънчево настроение. И както кобрата, която се извива и напада, когато поиска, забивайки зъби дълбоко в плътта, баща му го издебваше. Дебелият черен колан, купен от мотомагазин във Форт Уошингтън, Мериленд, висеше в лявата му ръка.

Боят с камшик беше на особена почит в семейство Макклюр. Ако причината беше алкохол, щеше да е много по-добре, защото в такъв случай вината нямаше да е на Джак. Но вината беше на Джак. Колко пъти баща му се опита да му втълпи този факт?

А майката на Джак, каква бе нейната роля в ритуала? Тя стоеше зад плътно затворената врата на спалнята, откъдето при всяко увиване на колана около кокалчетата на левия юмрук на съпруга й долиташе „California Dreaming“. И когато Джак, който беше жив пример за психологията на Скинър, чуеше първите сладко и невинно изпети тактове на песента, той започваше да се подготвя за болката.

Не юмруците плашеха Джак, макар че баща му имаше големи, кокалести пестници като на зидар или наемен убиец. Баща му не беше особено едър, но с тъмните си очи, сърдито стиснатите устни и счупения нос на Джак му изглеждаше като колос. Особено когато размахваше колана в ръцете си. И следвайки неандерталските си инстинкти, той превръщаше рокерския колан в грозна, гърчеща се вещ. Въоръжението му от метални капси и голяма колкото два юмрука тока не бяха достатъчни. Един слънчев неделен ден, докато Джак играеше софтбол навън, той изостри краищата.