Ерик Лустбадер - Дъщерята на президента

Забеляза, че килимът е почистен с прахосмукачка от криминалистите. От долната страна на пружинения матрак имаше малка вдлъбнатина. Всъщност при по-внимателно вглеждане установи, че е дупка, голяма колкото да се пъхне вътре показалец, издълбана в черно-белия раиран дюшек.

— И какво точно правите в Бюрото за алкохол, тютюн, оръжия и експлозиви? Вкарвате на топло нелегални производители на алкохол? Преследвате контрабандисти на цигари?

Джак запази спокойствие и не повиши тон.

— Някога да сте обезвреждали бомба, направена от амониев нитрат и бензин, поставена в мазето на гимназия, или четвърт килограм експлозиви С4 в лабораторията на наркотрафикант, докато заклещеният вътре работник се опитва да ги възпламени?

Мобилният телефон на Гарнър звънна и той го долепи до ухото си.

— Някога да сте преследвали психопат, чието единствено удоволствие е да хваща момичета и да се закача с тях? — контрира Джак.

— Поне мога да чета, без да кълча мозъка си като настъпен червей. — Гарнър се завъртя на пета и излезе от стаята, за да говори спешно с човека от другата страна на линията.

Джак почувства как от вътрешността му се възпламенява огън, придвижва се към бузите и крайниците му, докато ръцете му се разтрепериха. Значи Гарнър знае. Някак си се е добрал до миналото на Джак, за да открие истината. Искаше му се да го срита, да забие юмрук в самодоволната му муцуна. Точно в такива случаи недостатъкът му го караше да се чувства дребен, безполезен. Той беше особняк, винаги е бил особняк. Беше заклещен в шибания си мозък и нямаше шанс да се измъкне. Никога.

Нещо проблесна за миг, когато малкият сноп лъчи на миниатюрното фенерче освети дупката. Той бръкна вътре и извади малко метално шишенце с винтова капачка. Когато го отвори, видя, че е наполовина пълно с бял прах. Опита малко на върха на пръста си и подозрението му се потвърди. Кокаин.

Нина Милър запали цигара с аромат на карамфил, загледа се в горящото пламъче за момент и се засмя.

— Напомня ми за колежанските дни. Никога не ми опротивяха. — Тя вдиша бавно и дълбоко, сякаш дърпаше трева, после изпусна дима от дробовете си с лек съскащ звук. Зад нея слънцето се спускаше над ниските хълмове. Чуваше се силен, пронизителен лай, но не беше някое от полицейските кучета, а куче от съседен имот.

Тя стоеше пред западния пансион, където се намираше стаята на Али. Беше се облегнала на измазаните тухли. Стройното й тяло бе леко извито в хълбока, десният й лакът подпрян на лявата китка, чиито пръсти обвиваха талията й. Светлината пълзеше едва и прибутваше силуета й към удължената сянка на покрива.

— Намерихте ли нещо интересно? — поинтересува се тя.

— Може би.

Джак й изложи теорията си за похитителя.

Тя се намръщи.

— Наистина е трудно да се повярва.

— Благодаря много.

Погледът й се плъзна към лицето му.

— И аз като Гарнър съм обучена да разчитам на доказателствата. За разлика от него обаче, не бих отхвърлила теорията ви с лека ръка. Просто самата аз никога не съм могла да разчитам на интуицията в разбулването на престъпления. Не смятам, че нещата в живота се случват по този начин.

Джак изпита съжаление към нея. Чувството му се стори странно познато и изведнъж с изненада осъзна, че през по-голямата част от брака си е изпитвал същото и към Шарън.

— Гарантирам ви едно — прекъсна мислите му Нина. — Тези аргументи не вървят при Гарнър.

Тогава Джак й подаде металното шишенце.

— Намерих го скрито в дупка на матрака на Али. Кокаин.

Нина прихна.

— Значи сте го намерили.

— Какво?

— Хю ми дължи двайсет долара. — Тя пусна шишенцето в джоба си. — Твърдеше, че няма да го намерите.

Джак се почувства като идиот.

— Било е тест.

Нина кимна.

— Той го сложи там, за да ви изпробва. — Тя внезапно се отдръпна от стената и хвърли фаса на земята. — Забравете този кучи син. — Тя се запъти на запад, а Джак я следваше на крачка отзад.

— Преди — започна той бавно, — когато прочетохте отделни части от онзи доклад…

— Знаех, че имате проблем.

— Но откъде?

— Скоро ще разберете доста неща.

Те продължиха покрай пансиона. Точно зад него имаше барака, използвана за най-различни цели. Аха да я подминат, но в последния момент Нина погледна през рамо и отвори вратата.

— Влизайте — подкани го тя. — Бързо.

Щом Джак пристъпи през тесния вход, Нина затвори вратата зад тях. Вътре имаше обикновена дървена маса, няколко практични стола, месингов лампион. Обзавеждането беше семпло като в полицейска стая за разпит. Квадратното прозорче разкриваше гледка към ръба на ширналата се морава, опасана от редица от дървета, зад които се намираше оградата на имота.